— Джал! — извика Снори толкова силно, че помислих, че главата ми ще се пръсне, и ми махна да се приближа. — Изглеждаш ужасно! Вземи да хапнеш нещо.
Поддадох се на доброто му настроение и се настаних на масата, толкова близо до закуската му, колкото ми позволяваше стомахът.
— Това е Макин. — Снори посочи с вилицата мъжа до себе си.
— Много ми е приятно — промърморих, макар да ми беше всичко друго, но не и приятно.
— На мен също. — Макин кимна любезно. — Виждам, че в това заведение имат страховити дървеници. — Погледът му се плъзна към разтворения ми жакет, който оголваше гърдите и корема ми.
— Чумата да го тръшне! — И наистина, нещо ме беше нахапало. Зъбите на Ема бяха оставили по мен следи все едно страдах от някаква гигантска шарка.
— Една от жените каза, че снощи си имал неприятности с брат Емер? — Снори натъпка в устата си резени бекон колкото половин прасе и прибра стърчащите крайчета с пръст.
— Емер е опасен — рече Макин и кимна замислено. — Бърз е като светкавица. Пък и умът му щрака. — Почука се по челото.
— Не. — Успях да отрека без квичене. — Никакви неприятности.
Снори сви устни и се взря в ухапванията ми. Побързах да загърна жакета.
— Не съдя хората — каза той и повдигна вежда.
— Всеки човек е свободен да избира сам пътя си. — Макин се потърка по брадичката.
Рипнах на крака и моментално ми се прииска да го бях направил по-бавно.
— Проклет да съм, ако стоя тук и те гледам как се тъпчеш с прасе като… като…
— Прасе? — предложи Снори. Вдигна чинията и натика поне няколко пържени яйца в устата си.
— Ще си намеря някакви свестни дрехи, баня и храна в някое полуцивилизовано заведение. — Главоболието ми сякаш се опитваше да ме разцепи на две по средата и мразех целия свят. — Ще се видим при портите на замъка по пладне.
— Пладне е сега!
— Значи след три часа! — извиках от вратата и излязох залитайки под слънчевата светлина.
Докато се изкачвах по дългия хълм към външната порта на Висок замък, слънцето вече гледаше от запад. Бях покиснал в една баня, за да отмия вонята от пътя, и оставих водата черна; бях се подстригал и вчесал; и бях успокоил главата си с някакви прахчета, за които бръснарят се закле, че помагали срещу болка, а също така срещу чума и воднянка. Накрая си бях купил нова ленена риза, пригодена за размерите ми с няколко сръчни шева, кадифен плащ, поръбен с нещо, за което продавачът твърдеше, че е хермелин, но вероятно беше катерица, и сребриста закопчалка, украсена с късче рубинено стъкло. Не точно премяна като за принц, но стигаше, за да мина за дребен дворянин при по-небрежен оглед.
Снори го нямаше никакъв. Помислих си дали да не продължа без него, но се отказах. Не само заради показността да имам телохранител, но и защото винаги съм подкрепял идеята да имам такъв, за да охранява тялото ми. Особено когато става дума за маниак, висок над шест стъпки половина, пращящ от мускули и живо заинтересуван да не ме остави да умра.
Мина още може би половин час, докато зърна северняка на широката улица. Водеше Слейпнир и Рон, но поне не беше успял да домъкне някой от братята.
— Трябваше да оставиш крантите където си бяха. — Знаех, че няма никаква полза да го укорявам за закъснението. Той просто щеше да се ухили и да ме тупне по гърба, все едно се шегувам.
— Мислех, че тук, в равните страни, само просяците вървят пеш. — Снори се ухили и прокара ръка през гривата на Слейпнир. — Освен това се привързах към тази кобилка, пък и тя носи всичкия ми багаж.
— По-добре да ги оставим да си мислят, че имам свестен кон в някоя конюшня наблизо, отколкото да се приближим към портите с тези крастави кранти и да изтърпим съжалението на стражите.
— Ами…
— Виж, няма значение, просто се преструвай, че и двата са твои. — Тръгнах напред, като го оставих да ме следва на почтително разстояние.
На подходящо именуваната Тройна порта се представих на най-старшия от няколкото облечени в ризници стражи, сложени тук да проверяват евентуалните посетители. От аристокрацията се очаква известна надменност и животът на служба бързо научава хората да реагират по съответния начин. Брат ми Мартус умее по удивителен начин да гледа отвисоко дори най-високите подчинени, но и аз самият също се справям доста добре. Призовах всичките си заложби и започнах да излъчвам презрение. Разбира се, Снори би заявил, и често го правеше, че височайшето ми чувство за превъзходство никога не ме напуска — макар да се изразяваше малко по-инак, „още имаш скиптър, натикан в задника“, — само че тепърва му предстоеше да ме види в стихията ми.