— Горе-долу по същия начин — отвърнах, но Снори беше загубил интерес, защото нещо на вратата привлече погледа му.
Обърнах се и видях да се приближава млада жена: висока, слаба, но не и крехка; не беше от традиционните хубавици, но в нея имаше нещо, което ме изпълни с нетрадиционни мисли. Гледах я как върви с уверени крачки. Високи скули, изразителни устни, тъмночервени къдрици, сипещи се по раменете ѝ. Изправих се, готов с поклона си. Снори остана седнал.
— Милейди. — Задържах погледа ѝ. Необикновени очи, зелени, но излъчваха повече светлина, отколкото поемаха. — Принц Джалан Кендет на вашите услуги. — Махнах към масата. — Моят човек Снори. — Роклята ѝ беше семпла, но добре изработена, с качество, което говореше, че е от заможно семейство.
— Катерин ап Скорон. — Тя премести поглед към Снори, после го върна пак върху мен. Акцентът ѝ потвърждаваше тевтонските ѝ корени. — Сестра ми Сарет би искала да се наслади на вашата компания на лек обяд.
По лицето ми се разля усмивка.
— За мен ще е удоволствие, Катерин.
— Много добре. — Тя ме огледа от глава до пети. — Пожелавам ви приятен престой и безопасно пътуване по-нататък, принце. — Обърна се с шумолене на поли и закрачи към коридора. Нищо в тона или в бледото ѝ лице не намекваше, че смята, че компанията ми може да е удоволствие за сестра ѝ. Всъщност червенината около очите ѝ ме накара да се зачудя дали не е плакала.
Приведох се към Снори.
— Надушвам сестрински конфликт! Голямата сестра ще вечеря с принца и малката се цупи. — Инстинктите ми за тези работи рядко грешат. Познавам добре динамиката на сестринското съперничество. Снори се намръщи — той самият без съмнение също си беше паднал по зеленоокото дяволче. — Не ме чакай! — И понечих да последвам момичето.
Една голяма ръка ме сграбчи за китката, но веднага ме пусна при острия пукот на прескочилата между нас енергия. Все пак това бе достатъчно, за да ме спре.
— Не мисля, че става дума за онзи вид покана.
— Глупости. Една високопоставена дама не доставя съобщения. Щеше да прати паж. Не, тук се крие повече от едно съобщение! — Можех да простя на варварина невежеството му в дворцовите тънкости.
Катерин стигна до вратата. Вярно, че нейното оттегляне беше лишено от онова подканващо полюшване, което човек вижда на места като „Падащият ангел“. И въпреки това го намерих за съблазнително.
— Довери ми се. Аз познавам дворцовия живот. Това е моята игра. — И забързах подир нея.
— Но лентата… — извика Снори след мен. Нещо за лента на ръката ѝ.
Подсмихнах се неволно при мисълта, че един роден в колиба северняк се опитва да ме учи как да се оправям с жените в замъка. Тя беше дошла без компаньонка или защитник, дръзка колкото си ще, за да огледа хубаво предлаганите принцове.
— Катерин. — Настигнах я в коридора, на метри от трапезарията. — Хайде де, не ми бягай така. — Понижих гласа си до съблазнително мъркане. Сграбчих я за задника през слоевете тафта. Беше гладък и твърд.
Тя се врътна по-бързо, отколкото смятах за възможно в подобно одеяние, и… Е, прекарах следващата вечност или нещо такова в ослепително бяло място, изпълнено с болка.
Винаги съм бил на мнение, че разположението на мъжките тестиси е красноречив аргумент срещу интелигентния дизайн. Фактът, че една слабичка жена може с добре прицелен удар на коляното да превърне героя от Аралския проход в безпомощно създание, прекалено изпълнено с агония, за да прави нещо друго, освен да се търкаля на пода, мъчейки се от време на време да си поема дъх през болката — е, това е просто лошо планиране от страна на Господ. Не съм ли прав?
— Джал? — Някаква сянка на фона на бялата агония. — Джал?
— Махай… се… — процедих през стиснати зъби. — Остави… ме… да… умра.
— Хубаво, ама препречваш коридора, Джал. Бих те вдигнал, но… нали знаеш? Стан, намери някой гвардеец да ти помогне да завлечете принца в стаята му.
Някакво смътно усещане за движение проникна през страданията ми. Петите ми се плъзгаха по каменен под, а някъде зад тях вървеше Снори и си бъбреше весело с хората, които ме мъкнеха.
— Предполагам, че е станало недоразумение. — Той се изкиска. Изкиска се, моля ви се! Това е нещо като кодекс — когато някой мъж е ранен на такова деликатно място, всички други трябва да потръпват и да изразяват съчувствие, а не да се кискат. — На юг сигурно правят нещата по различен начин…
— А уж разбирам от жени… — успях да изпъшкам.
— Може и да разбираш, ама не гледаш, Джал! Не видя ли черната лента на ръката ѝ? Тя е в траур! — Отново кискане. — Има дух тя. Видях го още щом се появи. Сигурно във вените ѝ тече северна кръв.