— Чудесна страна — отвърнах. — А и град Крат е много впечатляващ. Празненствата бяха в разгара си, когато пристигнахме.
При тези думи тя се намръщи и нацупи устни. Явно бях засегнал неприятна тема. Бременна или не, беше много хубава.
— Скорон е по-красива земя, а Айзеншлос е по-добра крепост. — Тя сякаш не знаеше, че ние от Червения предел смятаме скоронците за кръвни врагове. Няма значение — аз винаги съм бил радетел на любовта, а не на войната, макар че те двете често са близки дружки. — Но вие сте прав, принц Джалан, Анкрат има много достойнства.
— Така е. Опасявам се обаче, ваше величество, че съм в известно недоумение. Мисля, че би било по-уместно да обсъдим тези въпроси следобед пред двора? За вашата красота се говори нашир и надлъж и хората могат да изтълкуват погрешно намеренията ми, ако се разбере, че сме… — Обикновено бих се радвал да сложа рога на всеки мъж, достатъчно глупав да остави жена като Сарет незадоволена… но Олидан Анкрат? Не. Освен това нейната бременност и инвалидното ми състояние в момента също допринасяха за отслабване на интереса ми към тази възможност.
Лицето на Сарет се сбръчка уплашено, горната ѝ устна потрепери, тя се надигна от стола си и клекна пред мен.
— Простете ми, принц Джалан! — Хвана мургавите ми мазолести ръце със своите тънки и бели. — Просто… просто… за всички нас беше такъв шок пристигането на това ужасно момче.
— Момче ли? — През последните две нощи бях спал твърде малко и не схващах.
— Йорг, синът на Олидан.
— А, изгубеният принц — казах, наслаждавайки се на допира на ръцете ѝ.
— По-добре да си беше останал изгубен. — Сега вече зърнах малко стомана зад разплаканата ѝ красота.
Изведнъж даже моят лишен от сън ум не можеше повече да отказва да забележи проблема. Този завърнал се принц не би могъл да е син на Сарет, тя не беше достатъчно голяма за това… Значи беше втора жена, заета с произвеждането на, както си е мислела, свой собствен наследник?
— Аха. — Приведох се напред и погледът ми падна върху корема ѝ. — Виждам, че завръщането му може да е проблем за вас. — Лицето ѝ пак се сгърчи страдалчески. — Хайде, хайде, не плачете, кралице. — И я потупах лекичко — герой, който утешава дама в беда и може би прокарва пръсти през тази прекрасна коса.
— Защо не можеше това момче да си остане изгубено и да скитосва по пътищата? — Тя обърна към мен хубавите си очи с влажни мигли.
— Момче, казвате? — Кой знае защо си бях мислил, че принцът е възрастен мъж. — На колко точно…
— Дете! Преди седмица беше на тринайсет и забравен. Никой не го беше грижа за него. А сега е навършил пълнолетие и… — Сълзите ѝ рукнаха отново и тя зарови глава в рамото ми. — О, какви неприятности ни причини! Хаосът в тронната зала…
— Момчето е в трудна възраст. — Кимнах мъдро и я притеглих към себе си. Това си е инстинкт. Не зависи от мен. Тя ухаеше прелестно, на люляк и орлови нокти, и бременността бе издула не само корема ѝ — бюстието ѝ също преливаше от природни дадености.
— В моята родина те наричат Дявола от Арал — каза тя. — Червения принц.
— Вярно? — Опитах пак, като премахнах изненадата от думите си. — Вярно.
Тя кимна, все така облегната на рамото ми.
— Сър Карлан оцелял в онази битка и избягал на север. Разказваше ни в двора колко безстрашно сте се сражавали — като безумец, поваляли сте мъжете един след друг. Сред тях и сър Горт. Сър Горт беше син на братовчед на баща ми. Прочут воин.
— Е, ами… — Предполагах, че някои истории се раздуват до неузнаваемост и че прекалено много страх понякога може да изглежда като липса на страх. Както и да е, кралицата ми беше поднесла дар и се чувствах длъжен да го издоя докрай. — Вярно, че моите съграждани ме наричат Героя от прохода. Така че изглежда съвсем уместно скоронците да ме наричат дявол. Ще нося това име с гордост.
— Герой. — Сарет подсмръкна и избърса очи, опряла едната си тънка ръчица в гърдите ми. — Вие можете да ни помогнете. — Изрече го тихо, почти шепнешком, и толкова близо до ухото ми, че потръпнах от наслада.
— Разбира се, разбира се, скъпа лейди. — Възпрях се, преди да съм обещал твърде много. — По какъв начин?
— Йорг е истински хулиган. Трябва да го поставят на мястото му. Разбира се, положението му е прекалено високо, за да може всеки да му даде урока, който заслужава. Но един принц би могъл да го предизвика. На него ще му се наложи да приеме предизвикателството, ако е отправено от принц.
— Е… — Вдъхнах уханието ѝ и сложих ръка върху нейната на гърдите си. Пред очите ми преминаха картините как гонех онези проклети водоносчета по задните коридори на операта. В онзи ден бяха наритал доста задници! А някакво си дрипаво тринайсетгодишно принцче, което се е върнало с подвита опашка след един месец гладуване край пътя преди празният стомах да смири гордостта му и да доприпка вкъщи при тати… Можех да се видя как изнасям на такова хлапе суров урок. Особено пък ако по този начин спечеля благоразположението на красивата му мащеха.