Секстантът на Роланд се изплъзна от пръстите му и потъна в мрака долу. Обзет от необясним страх, Макс заплува към брега с цялата бързина, на която бе способен.
Половин час по-късно, седнали пред колибата в сянката на верандата, двете момчета гледаха как Алисия събира раковини сред камъчетата по брега.
— Сигурен ли си, че си виждал този символ и преди, Макс?
Макс кимна.
— Понякога нещата изглеждат различно под водата — започна Роланд.
— Знам какво видях — прекъсна го Макс. — Ясно ли е?
— Ясно — отстъпи Роланд. — Видял си някакъв символ, който според теб се намира и в онова гробище или градина, дето е зад къщата ви. Е, и какво от това?
Макс скочи и застана пред него.
— Какво ли? Искаш ли да ти повторя пак цялата история?
Бе прекарал последните двайсет и пет минути, разказвайки на приятеля си всичко, което знаеше за градината със статуите, без да пропусне и филма на Джейкъб Флайшман.
— Няма нужда — сухо отвърна Роланд.
— Тогава как може да не ми вярваш? — сопна се Макс. — Да не мислиш, че си съчинявам всичко това?
— Не съм казал, че не ти вярвам, Макс — рече Роланд, отправяйки лека усмивка към Алисия, която тъкмо се връщаше от крайбрежната си разходка с торбичка, пълна с раковини. — Провървя ли ти?
— Този плаж е истинска съкровищница — отвърна тя, като разклати торбата с находките си.
Брат ѝ нетърпеливо подбели очи.
— Значи ми вярваш? — настоя той, втренчил поглед в Роланд.
Приятелят му го погледна на свой ред, но известно време не продума.
— Вярвам ти — промълви накрая, обръщайки очи към хоризонта. По лицето му се мярна сянка от тъга, която не можа да скрие. Алисия забеляза промяната в изражението му.
— Макс ми каза, че дядо ти е бил на борда на този кораб в нощта, когато е потънал — каза тя и сложи ръка на рамото на момчето. — Вярно ли е?
Роланд кимна с блуждаещ поглед.
— Бил е единственият оцелял.
— Какво се е случило? — попита Алисия. — Извинявай — побърза да добави, — може би не искаш да говориш за това.
Роланд поклати глава и се усмихна.
— Няма проблем. — Макс го гледаше с очакване. — И не че не вярвам на историята ти, Макс. Там е работата, че не за пръв път някой ми споменава за този символ.
— Кой друг го е виждал? — смаяно попита Макс. — Кой ти е говорил за него?
Приятелят му се усмихна.
— Дядо ми. Още когато бях съвсем малък. — Сетне посочи към колибата. — Захладнява. Нека да влезем вътре и ще ви разкажа историята на този кораб.
Отначало на Ирина ѝ се стори, че чува гласа на майка си на долния етаж. Андреа Карвър често си говореше сама, докато шеташе из къщата, и никой от членовете на семейството не се изненадваше от навика ѝ да изрича на глас мислите си. Миг по-късно обаче Ирина видя през прозореца как майка ѝ се сбогува с баща ѝ в двора. Часовникарят тъкмо отиваше в града заедно с един от превозвачите, които му бяха помогнали да пренесе багажа си от гарата преди няколко дни. Ирина разбра, че е сама в къщата и следователно гласът, който бе дочула, навярно бе плод на въображението ѝ. Ала след малко го чу отново, този път в самата стая, като шепот, който проникваше през стените.
Гласът сякаш идваше от гардероба и звучеше като далечен брътвеж, а думите бяха неразличими. Ирина изпита страх за пръв път, откакто бяха пристигнали в къщата. Втренчи поглед в тъмната затворена врата на гардероба и забеляза, че в ключалката стърчи ключ. Без да се замисли, изтича до него и припряно го завъртя, за да се увери, че вратата е здраво заключена. Отстъпи няколко крачки назад и пое дълбоко дъх. В този миг звукът се разнесе отново и тя осъзна, че не бе само един глас, а няколко, които шептяха едновременно.
— Ирина? — провикна се майка ѝ от долния етаж.
Топлият глас на Андреа Карвър я извади от уплахата. Изведнъж я обзе спокойствие.
— Ирина, ако си горе, слез да ми помогнеш за малко.
Никога не бе имала толкова силно желание да помогне на майка си, независимо каква задача щеше да ѝ възложи. Канеше се да хукне по стълбите надолу, когато внезапно усети как някакво ледено течение помилва лицето ѝ, премина през стаята и вратата се затръшна. Ирина изтича до нея и се помъчи да я отвори, но бравата сякаш бе заяла. Докато напразно се бореше с нея, чу зад гърба си как ключът в ключалката на гардероба бавно се обърна и онези гласове, които като че ли идваха от самите недра на къщата, се разнесоха отново. Този път се кикотеха.