Роланд не продума известно време. После се усмихна едва-едва и кимна няколко пъти — много бавно.
— Знам — промълви той. — Знам.
Ирина усети как ръцете ѝ изтръпват, докато се бореше безуспешно с бравата. Останала без дъх, тя се обърна и се притисна с всички сили към вратата на стаята. Не можеше да откъсне очи от ключа, който се въртеше в ключалката на гардероба.
Най-сетне ключът престана да се движи и, сякаш избутан от невидими пръсти, падна на пода. Вратата на гардероба започна да се отваря много бавно. Ирина се опита да извика, но не ѝ достигаше дъх дори да прошепне.
От мрака на гардероба проблеснаха две познати очи. Ирина въздъхна. Това беше котката ѝ. Просто котката, нищо повече. За миг бе помислила, че сърцето ѝ ще спре от чиста паника. Коленичи, за да вземе на ръце животното, и тогава забеляза, че зад него, в дъното на гардероба, имаше още нещо или някой. Котката разтвори челюсти и изсъска силно и страховито, досущ като змия, преди да изчезне отново в сенките заедно със своя господар. Сияйна усмивка озари мрака и две очи, блестящи като разтопено злато, се спряха върху очите на Ирина, а онези гласове изрекоха името ѝ в унисон. Тя извика колкото ѝ глас държеше и се хвърли към вратата на стаята, която този път поддаде и се отвори. Както се беше засилила, Ирина падна на пода в коридора. Без да губи нито миг, се хвърли стремглаво по стълбите, чувствайки студения полъх от гласовете по тила си.
За част от секундата Андреа Карвър видя, вцепенена от ужас, как малката ѝ дъщеря скочи от най-горното стъпало с лице, изкривено от паника. Извика името ѝ, но вече беше твърде късно. Детето се търкулна по всички стъпала и тупна безжизнено на долната площадка. Андреа Карвър се спусна към дъщеря си и взе главата ѝ в ръце. Сълза от кръв се стичаше по челото ѝ. Госпожа Карвър докосна шията ѝ и напипа слаб пулс. Борейки се с истерията, тя вдигна тялото на Ирина и се помъчи да съобрази какво да направи в този момент.
Докато петте най-лоши секунди от живота ѝ се точеха безкрайно бавно, майката вдигна очи към върха на стълбата. От най-горното стъпало котката на Ирина се взираше в нея. Андреа Карвър задържа за миг жестокия, присмехулен поглед на животното. После, усещайки как тялото на дъщеря ѝ потрепва в ръцете ѝ, реагира и се втурна към телефона.
VII глава
Когато Макс, Алисия и Роланд наближиха къщата на плажа, колата на лекаря вече бе спряла отвън. Роланд хвърли въпросителен поглед към Макс. Алисия скочи от велосипеда и се затича към верандата, уверена, че нещо не е наред. Максимилиан Карвър ги посрещна на прага, пребледнял и със стъклен поглед.
— Какво се е случило? — промълви Алисия.
Баща ѝ я прегърна и тя усети, че ръцете му треперят.
— Ирина е пострадала. Сега е в кома. Чакаме линейката да я откара в болницата.
— Мама добре ли е? — простена Алисия.
— Вътре е, при Ирина и доктора. Тук не можем да направим нищо повече — отвърна часовникарят с глух, уморен глас.
Роланд стоеше в подножието на верандата, мълчалив и неподвижен.
— Ще се оправи ли? — попита Макс и тутакси си помисли, че при тези обстоятелства въпросът звучеше глупаво.
— Не знаем — промълви Максимилиан Карвър и направи безуспешен опит да им се усмихне, преди да влезе пак в къщата. — Отивам да видя дали майка ви има нужда от нещо.
Притихнали, тримата приятели останаха на място. Известно време никой не продума, докато накрая Роланд наруши мълчанието.
— Съжалявам…
Алисия кимна. След малко линейката пристигна и спря пред къщата. Докторът излезе да я посрещне. За броени минути двамата санитари влязоха вътре и изнесоха Ирина на носилка, завита с одеяло. Макс успя да зърне бегло бялото като платно лице на сестричката си и стомахът му се сви на топка. Андреа Карвър, с изопнато лице и зачервени, подути очи, се качи в линейката, хвърляйки последен отчаян поглед към Алисия и Макс. Санитарите заеха местата си. Максимилиан Карвър се приближи до двете си деца.
— Не ми се иска да оставате сами. В градчето има един малък хотел; може би…
— Ще се справим, татко. Не се тревожи за това сега — отвърна дъщеря му.
— Ще се обадя от болницата да ви дам телефонния номер. Нямам представа колко време ще останем там. Не знам дали има нещо…
— Тръгвай, татко. — Алисия прегърна баща си. — Всичко ще е наред.
Максимилиан Карвър се усмихна през сълзи и се качи в линейката. Тримата приятели гледаха безмълвно как фаровете ѝ полека се изгубиха в далечината, докато последните слънчеви лъчи бавно се разтваряха в пурпурния здрач.
— Всичко ще е наред — повтори Алисия на себе си.