— Стига де! — провлачи той.
— Казвай тайната, негоднико!
Пазачът падна на колене и започна да разкопава меката пръст до дървения стълб на бесилката. След като отстрани камъните и буците пръст, той извади изтъркана кожена торба.
— Ето моята тайна!
Ранулф коленичи до него, отвори торбата и изсипа съдържанието под светлината на фенера. Не беше нищо особено. Няколко тънки пожълтели кости и малък кожен нашийник.
— Какво е това? — промърмори Ранулф.
— Сигурно си чул за убийството — отвърна пазачът. — За момичето и момчето, чиито тела бяха открити в блатото. Една седмица по-късно, бях на лов близо до мястото и открих тялото на малко кученце. Вероятно горкото създание беше умряло от глад или от мъка по господарката си. Само жена би гледала такова кученце. В селото никой няма подобно, а майката игуменка стяга юздите на монахините си по този въпрос, затова реших, че е принадлежало на младата жена, която беше убита.
Пазачът се усмихна и жълтите остатъци от зъбите му проблеснаха ослепително на слабата светлина. Той посочи изтъркания нашийник.
— Това е единственото нещо, което може да разкрие коя е била.
— Защо не го предаде на шерифа или съдията?
— Защото имаше златна закопчалка — промърмори мъжът. — Продадох я на един тенекеджия. Затова реших, че е най-добре да заровя бедното същество. — Той съзря гневните искрици в очите на Ранулф. — Вземи нашийника! — настоя мъжът. — От вътрешната страна има надпис. Огледай го внимателно. Ето това е моята тайна — изхленчи той. — Не знам нищо за лейди Елинор. През нощта, когато умря, бях пиян като лорд. Игуменката трябваше да ме отрезви, за да ме изпрати в Уудсток. Бог знае как съм стигнал до там. Предадох съобщението на някакъв шамбелан и се дотътрих обратно.
— Не беше ли на кон?
— Не, има пряка пътека през полето. През деня се вижда съвсем ясно. Ако минеш от другата страна на манастира, зад фермата, ще я съзреш. Няма и час път.
Ранулф въздъхна, прибра нашийника в джоба си, изчака пазачът да зарови отново костите и почти го занесе обратно до манастира, докато слушаше литанията му от самовъзхвали.
— Никой не би помислил — завалено каза той — да потърси под бесилката.
Ранулф едва го изтърпя и щом минаха през Галилейската порта, му подаде обещаните монети и се върна в къщата за гости.
Корбет още не спеше. Беше седнал на пода, а около него бяха разхвърляни парчета пергамент. Ранулф знаеше, че господарят му е записал наученото и се опитва да разбули мистерията, срещу която бяха изправени. Прислужникът му разказа накратко случилото се. Корбет кимаше, нетърпеливо го подканяше да бърза и най-накрая взе кожения нашийник. Помоли Ранулф да му посвети със свещта и внимателно прочете надписа „Noli me tangere“. „Не ме докосвай“.
— Какво мислиш, Ранулф?
— Семеен девиз?
— Възможно.
Корбет потърка каишката между пръстите си и отиде да погледне през прозореца, заслушан в звуците на нощта. В сърцето си той знаеше, че убийството на лейди Елинор и загадъчното убийство на младата жена и спътника й в близките гори бяха неразривно свързани.
Тъмниците на Лувъра бяха преддверието на ада, макар малцина от онези, които слизаха по мрачното каменно стълбище, да се появяваха навън, за да разкажат преживелиците си. Опитните инквизитори на Филип IV, разнородна група от италианци и странни, диви обитатели на Влахия, бяха специалисти по пречупването на костите и душите на затворниците. Но Юдо Тайлър се беше оказал една от най-издръжливите им жертви. Въпреки раната от стрела в бедрото, той беше издържал на дибата, ботуша и всички останали уреди за мъчения: костите му бяха изпочупени, но той здраво се беше вкопчил в живота. Беше видял как младият френски писар, прелъстен от Селест, се пречупи само след няколко дни и си призна всичко, което поискаха от него. Юдо не беше като него. Не се боеше, защото омразата му към французите беше по-силна от страха му пред смъртта. Преди петнайсет години войските на Филип бяха нападнали селото на баща му и го бяха изравнили със земята; избивайки в една нощ братята и сестрите му, сина му, и младата му съпруга.
Юдо отказваше да говори. В началото ги беше лъгал за имената на другите английски шпиони в Париж, но те го бяха хванали. Беше им разказал множество измислици и когато ги провериха, те се завърнаха още по-яростни от преди и го извлякоха от зловонната мръсна килия обратно в голямата сводеста зала за изтезания, за да го разпитат отново. На няколко пъти Юдо беше зърнал френския крал с блестящата му в светлината на факлите руса коса. Филип стоеше зад инквизиторите, чиито лица бяха скрити от черни маски, и очакваше Юдо да проговори. Сега всичко беше свършило. Той знаеше, че ще умре. Беше разбрал и какво искаха да узнаят от него французите — истината за бившата любовница на краля, сега затворена в Годстоу. Какво му беше казал Корбет за нея, питаха те. Имаше ли между монахините кралски шпиони? Говореше ли им нещо името Дьо Курси?