— Да, искам прах или отвара, който не убива веднага, а след няколко месеца и няма да бъде открит от нея или някой лекар.
— Сеньор, това ще струва скъпо.
Корбет попита за цената и подтисна удивлението си при отговора. Щеше да му струва повечето от среброто, което имаше в себе си и срещу това щеше да получи само половин унция от лекарството. Въпреки това той се съгласи; аптекарят стана и изчезна в задната стаичка. Появи се след малко с малка кожена кесийка и усмихнат я подаде на Корбет.
— Можеш да го опиташ, сеньор. Няма да ти навреди. Но ако го взимаш редовно… — Той сви рамене.
Корбет взе праха и му плати. Струваше си. Щеше да изхвърли праха, но сведенията, получени от отровителя, бяха безценни.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Корбет напусна това ужасно място, без да промълви и дума на Ранулф и Малтоут и тръгна по улицата към Фалтур Лейн.
— Мастър!
Корбет спря и се обърна.
— Какво има, Ранулф?
— Докато беше в аптеката, мисля, че ни наблюдаваха. И не беше някой местен разбойник.
Корбет се озърна. Бяха се върнали на широката, но мрачна Холбърн. Сергиите бяха изчезнали, магазините бяха затворени. Някои обитатели дори бяха сложили фенери пред къщите си и слабите пламъчета на свещите трептяха зад предпазните железни скари под хладния вечерен бриз. Две хлапета изтичаха покрай тях с крясъци. Мастиф с окървавена уста, завързан с верига за гредата на една врата изръмжа и излая. Някъде из стаите над тях жена нежно пееше приспивна песен. Корбет не видя нищо необичайно.
— Сигурен ли си? — попита той. — Малтоут, ти видя ли нещо?
Войникът изглеждаше разтревожен, но поклати отрицателно глава.
— Мисля, че ни следяха до аптеката, но беше просто едно дете.
Две момчета, чиито лица бяха напълно скрити от качулките, се зададоха срещу тях, ритайки надут свински мехур.
— Няма нищо — прошепна Корбет. — Нищичко.
Тръгнаха по Холбърн, преминаха потъналата в мрак поляна, която се простираше пред стените на стария град, навлязоха в зловонния район край Нюгейт и поеха към Чипсайд. От време на време спираха и се оглеждаха, но никой не ги следваше. Стигнаха Кетъл Стрийт и Корбет реши да отседнат в хана, където бяха оставили конете си.
— Утре — обяви той — отиваме в Лейтън.
— Ами малкия Хю? Искам да го видя! — гневно възрази Ранулф.
Корбет се усмихна.
— Не съм забравил. Но както пише в Библията: „Достатъчно зло за един ден“. Да си напълним коремите и да пийнем ейл. — Корбет лукаво изгледа Малтоут. — Кой знае, може да успееш да научиш Ранулф да играе зарове по-добре.
С приказки и смях те влязоха в пивницата и си избраха маса, близо до бумтящия огън. Корбет поръча ейл, настоявайки да е от най-добрия.
— Не ми пробутвайте разреден — извика той, — защото ще отида в гилдията на пивоварите!
Кръчмарят, сух като върлина мъж и напълно плешив, с изключение на един сламен кичур коса, който постоянно падаше върху очите му, изтри мазните си ръце в мръсната престилка, сервира им и се оттегли. Корбет опита гъстия силен ейл, каза, че е доволен и се приведе напред.
— Слава Богу, измъкнахме се от Годстоу! — промърмори той.
— Разбра ли какво е станало, мастър? — попита Ранулф разтревожен. — Коя от онези охранени кучки е убийцата?
— Не е толкова просто, Ранулф — Корбет отпи от ейла си. — В неделя, осми септември, лейди Елинор Белмонт е била убита в стаята си. Вратът й е бил счупен и няма следи от борба, нито някой е видял външни хора в манастира. Добрите сестри — той саркастично погледна Ранулф, — за които преди малко спомена, са били всички в църквата. Лейди Елинор е била жива, когато монахините на Сион са били заедно, точно преди вечерня. — Корбет замълча. — Това включва всички, които са я познавали добре — игуменката, двете й помощнички, сестра Агата. Изпели са си псалмите и са отишли на вечеря. След това игуменката, разтревожена за лейди Елинор, отишла в стаята й, но я намерила мъртва. — Той хвърли въпросителен поглед към Ранулф. — После трупът бил преместен в подножието на стълбите, за да изглежда, че е било злополука.
Ранулф разклати половницата си.
— Значи убиецът или убийцата трябва да са дошли отвън.
— Да — отвърна Корбет. — Отец Рейнар беше заподозрян, но сега знам, че е ходил до Уудсток. Така или иначе, той е мъртъв и извън всяко подозрение.
— Гейвстън може да е пратил наемни убийци.
— Да, но както казах, всички външни лица са щели да бъдат забелязани. Пазачът, макар и вечно пиян, щеше да вдигне тревога. Пък и защо принцът или Гейвстън да я убиват? Току-що разбрах, че фаворитът вероятно я е тровел с бавна и неоткриваема отрова. — Корбет потърка брадичка с дланта си. — Но и това поражда въпроси. Ако Гейвстън й е пращал тези прахове, които постепенно са я убивали, най-накрая тя е щяла да умре. Защо така внезапно е променил метода си?