— Но ако лейди Елинор не е била убита от вътрешен човек… — прекъсна го Ранулф. — Ако не е била убита и от Гейвстън и никой не е прескочил стените на манастира, какво е станало?
Корбет поклати глава.
— Не знам. В гората са видели ездачи през деня, когато лейди Елинор е била убита. — Той сви рамене. — Но не виждам връзка между тяхното присъствие и смъртта й. — Той се усмихна на Малтоут, който го гледаше зяпнал. — Има и други загадки — продължи Корбет. — Кои са били мъжът и жената, убити близо до Годстоу преди година и половина?
Ранулф облиза устни и остави халбата на масата.
— За това мога да помогна — каза той. — Прислужницата от „Бикът“ ми каза, че кръчмарят ги зърнал да яздят през Годстоу.
Корбет кимна.
— Ти ми го каза. Видял ли е нещо друго?
— Научих още нещо от прислужницата. Кръчмарят твърдял, че по същото време през селото минал и един добре облечен младеж. Разходил коня си пред кръчмата, но напуснал селото, точно преди младият мъж и жена да се появят.
— Нищо друго ли не разбра? — отсече Корбет. — Някакво описание, други подробности?
— Мастър, ходих там много пъти — вдигна рамене Ранулф. — Историята беше все една и съща — просто ги зърнал и толкова.
Той погледна угриженото лице на Корбет.
— Мастър, да се върнем на смъртта на лейди Елинор. Ако убиецът не е от Годстоу, а всеки външен човек е щял да бъде забелязан, може би има и трета възможност.
— Например?
— Професионален убиец, който е прескочил стената и убил жената, без никой да го забележи.
Корбет се облегна на пейката и се загледа в опушените греди. Ранулф беше прав. Ако всички монахини са били на вечерня, ако никого не са забелязали да се промъква през стените на манастира, единственото логично обяснение оставаше професионален убиец. Нима убиец, изпратен от рода Монфор, беше премахнал лейди Елинор, за да дискредитира английската корона. Или пък убиецът беше изпратен от краля, синът му, Гейвстън или дори от французите?
Ранулф се изкашля.
— Разбира се, мастър, има още едно обяснение.
— И какво е то?
— Че лейди Амелия лъже. Може да е убила лейди Елинор и после да е смъкнала тялото й по стълбите.
Корбет кимна. Историята на Ранулф беше логична. Лейди Елинор би отворила вратата на игуменката.
— Или — усмихна се прислужникът му — старите сестри Марта и Елизабет не са толкова невинни, колкото си мислиш. Същото се отнася и до помощник-игуменките.
Корбет се усмихна. Ранулф отново беше прав. Имаха толкова много заподозрени и толкова малко отговори. Остави разговора да продължи в друга насока. Ранулф задяваше Малтоут за любовния му живот, докато Корбет поръча вечерята — печен петел, пълнен с билки; заек, задушен във вино и ястие от зеленчуци, праз и лук, подправено с чесън и мащерка. Бяха преполовили порциите, когато кръчмарят се появи в центъра на пивницата и извика:
— Мастър Корбет? Има ли тук Хю Корбет?
За миг шумът в помещението утихна, млъкнаха дори фермерите в ъгъла, които пиянски спореха за цената на зърното, двете старици, които си крещяха над един обърнат казан и групата млади благородници, облечени в скъпи копринени дрехи, които шумно се веселяха, предвкусвайки нощните забавления, които им предстояха. Корбет се изправи и повика кръчмаря.
— Отвън чака едно момче — каза мъжът. — Има съобщение за теб.
— От кого?
Кръчмарят изтри сополивия си нос с опакото на ръката.
— В името на свети Павел, аз съм кръчмар, а не пратеник! Хлапето каза само, че има съобщение, което трябва да предаде лично на теб.
— Тогава го вкарай вътре.
— Казва, че го е страх. — Кръчмарят се обърна и плю върху сухите рогозки. — За Бога, човече, просто иди на вратата!
Корбет вдигна рамене. Помоли Ранулф и Малтоут да отпъждат мухите от храната му. В сгъстяващия се мрак той видя момче, обърнато с гръб към него, загледано в притъмнялата улица.
— Какво има, момко?
Момчето се обърна. Корбет не можеше да различи чертите на лицето му под качулката. Видя до краката му свински мехур, съвсем като онзи, с който двете деца си бяха играли на Холбърн. Момчето се обърна и Корбет рязко отскочи назад. Дългият стилет мина на сантиметри от стомаха му.
— Кой си ти? — прошепна той, отстъпвайки назад. — Какво става тук?
Нямаше как да се защити, защото коланът с меча и камата му беше останал в кръчмата. Не можеше да повярва, че едно десетинагодишно момче владее такива смъртоносни трикове. Малката забулена фигура се засили срещу него и ножът отново се стрелна. Корбет хвана момчето за китката и възкликна изненадан от силата му. Отблъсна нападателя си; в този миг качулката се отметна и Корбет се вкамени от ужас. Това не беше момче, а джудже. Никога не беше виждал толкова злоба у такъв дребен човек: черната му коса беше зализана назад като уши на мокър плъх; малки, бездушни очи и лице, набръчкано като изгнила ябълка. Отляво чу хрущенето на камъчетата. Погледна през рамо и сърцето му подскочи в гърлото. Друга дребна фигура, която се беше спотайвала в тъмнината, сега приближаваше към него. Корбет видя арбалета в ръцете на джуджето и проблясващото острие на стрелата, готова да полети.