— Исусе Христе! — прошепна той.
Чу изщракване и бързо отскочи. Стрелата се удари с трясък в стената на изоставената къща зад него. Той изгуби равновесие и политна, протягайки ръце, за да се хване за нещо. Докосна купчина изгнили остатъци и я хвърли по първия убиец, който сега се промъкваше към него. Шепата кал го улучи в лицето, накара го да затвори очи и притъпи бдителността му. Той спря, за да почисти мръсотията, която го заслепяваше, и Корбет се изправи, бърз като стрела.
— Помощ — извика той. — Ранулф!
Той се затича и се блъсна с всички сили във втория убиец, който зареждаше арбалета за нов изстрел. Двамата се затъркаляха и заборичкаха в калта. Корбет имаше чувството, че сънува кошмар — ниският ръст на противника го подлъгваше, той не можеше да се ожесточи срещу него и губеше инстинкта си за самосъхранение. Джуджето се гънеше под него, докато се търкаляха и се бореха в калта. Убеден, че не може да достигне камата на кръста му, Корбет се опитваше да сключи пръсти около гърлото му. После отчаяно видя как вторият убиец се приближава с вдигната за удар кама.
— Ранулф! — изкрещя Корбет.
Камата се снижаваше. Корбет чу шум от изстрел на арбалет. Имаше ли и друг нападател? Но когато вдигна очи видя, че джуджето над него е застинало с вдигната ръка като кукла; вперило поглед в стрелата, която стърчеше от корема му. Корбет събра сили и се изправи на крака, вдигайки противника си със себе си, докато вторият му враг безмълвно се свлече на колене. Чу тропот на крака зад гърба си, обърна се и в този момент пленникът се измъкна от ръцете му като змиорка. Ранулф подви крак и насочи арбалета, свистящата стрела улучи втория убиец точно преди да завие зад ъгъла, метна го във въздуха и го просна върху калдъръма.
Корбет се приближи и огледа телата, попивайки потта от челото си, докато ги обръщаше. Още се чувстваше неловко, все едно бяха трупове на деца, но един поглед към лицата им успокои угризенията му. Те бяха почти идентични и еднакво уродливи. Дори в смъртта устните им бяха изкривени в гримаса, а сбръчканите бузи и безизразните втренчени очи сякаш тържествуваха заради злото, което бяха замисляли. „Професионални убийци“, помисли си Корбет. Познаваше този тип. Те се срещаха в най-различен вид — красива жена, трубадур, амбулантен търговец, дори свещеник или монах. Нещо се раздвижи в паметта му, но беше твърде уморен и изтощен, за да се съсредоточи. Ранулф се приближи и веднага претърси джобовете и кесиите им, но не намери нищо, освен няколко монети.
— Доказателство, че са били професионални убийци — сухо отбеляза Корбет. — Не носят у себе си нищо, по което могат да бъдат разпознати или да се разбере кой ги е изпратил и откъде идват.
— Освен това, мастър.
Ранулф се надигна от трупа на второто джудже с няколко сребърни монети в ръка и ги заразглежда.
— Има няколко английски пенса — изброяваше той. — Но среброто е френско.
Корбет се втренчи в монетите.
— Дьо Краон — промърмори той. — Онзи френски негодник ги е изпратил.
Внезапно си спомни трупа на отец Рейнар и спря да огледа кожените ботуши на убийците.
— Е — забеляза той, — поне вече знам как е умрял отец Рейнар. Помните ли отпечатъците от ботуши на гробището?
— Но те бяха само от един човек.
Корбет се изправи и вдъхна дълбоко от нощния въздух.
— И двамата са били там. Помните ли ъгъла, под който беше забита стрелата в тялото на свещеника? Това е уловка на убийците — единият чука на вратата, а другият дебне в тъмното. Това е стар номер, който се изпълнява в различни варианти. Понякога просяк подава ръка за милостиня, а в другата крие нож. А в моя случай — уморено каза той, — джудже, което се преструва на дете. Едва не се нанизах на ножа му.
Корбет се обърна към вратата на кръчмата, вече отрупана със зяпачи. Навсякъде по улицата се отваряха и затваряха врати; прозорци широко зейваха и се чуваха викове. Дребна, шкембеста фигура, облечена в роба, изпълзя от мрака.