— Казвам се Ароухед — обяви човекът. — Джон Ароухед, старейшина на този квартал. — Той посочи Корбет с пръст. — Ти, сър, си арестуван, докато дойде стражата.
Корбет се облегна на стената, опитвайки се да овладее треперенето на краката.
— А ти, сър — отвърна той, — си надут глупак, който действа преди да мисли. Казвам се Хю Корбет, главен писар на кралската канцелария и специален кралски пратеник. Двата трупа са на французи. Те бяха убийци. Ако все още искаш да ме арестуваш, направи го, но утре аз ще бъда свободен, а ти — в затвора.
Корбет се отупа от праха и с цялото достойнство, което успя да събере, се върна в кръчмата.
Седнаха да довършат вечерята. Корбет дъвчеше бавно и изпи две чаши кларет, за да успокои нервите си. Ранулф се надуваше, нацупен, че господарят му не му е благодарил както трябва за спасението си и правеше възторжени оценки на изкусната си стрелба.
— Много се забави! — промърмори Корбет неблагодарно. Малтоут се изкашля и отмести поглед.
— Мастър Корбет — каза той, — за това съм виновен аз. Взехме арбалет от кръчмаря и аз стрелях. — Той преглътна мъчително. — Изобщо не улучих. — Очите му нервно проблеснаха срещу Корбет. — Надявам се да не съм уцелил някой друг. Ранулф грабна арбалета от мен. Другото го знаеш.
Корбет се втренчи в безочливия си прислужник.
— Колко пъти станаха, Ранулф?
— Кое, мастър?
— Колко пъти си спасявал живота ми?
Ранулф сви рамене.
— Това е мой дълг — каза той толкова лицемерно, че Корбет се облегна и избухна в смях. Взе кесията си и изсипа монетите на масата.
— За теб са, Ранулф. Поздрави сина си. Малтоут, по-добре иди с него.
Той сложи ръка върху рамото на младия вестоносец.
— Само ми обещай, че няма да пипаш арбалет, ако съм някъде около теб.
Малтоут се усмихна нервно и пое след Ранулф за една разгулна нощ.
Корбет отново запрехвърля въпросите, които го терзаеха. Осъзна, че в разговора с Ранулф не е споменал за смъртта на старата Марта. Защо беше умряла тя? Кое беше толкова важно във фразата „Sinistra, non dextra“. Корбет се загледа в ръцете си, сграбчили кухненската маса. Беше мислил за това и преди. За ръце ли беше говорила старата монахиня? Но чии? Какво е искала да каже? Той поклати глава.
— Лявата, не дясната — промърмори.
Кръчмарят, който минаваше край него, спря и го изгледа странно, но Корбет се усмихна и поклати глава, за да го отпрати. Писарят седя така часове наред, премисляйки всевъзможни варианти, докато Ранулф, след като се бе видял със сина си, се търкаляше енергично върху широкото легло с копринен балдахин на мистрес Семплър. Младата жена, чийто съпруг беше на събрание на Гилдията, с радост посрещна своя любим. Сега Ранулф се възползваше от това, докато пред вратата пияният Малтоут стоеше на пост.
Ден по-късно Корбет седеше на ръба на собственото си легло в имението Лейтън и гледаше как Мейв кръжи из стаята. Тя беше много щастлива да го види, а той жадуваше за нея. Малтоут, под чиито очи имаше дълбоки сенки, беше отвел странно изтощения Ранулф към жилището му, затова писарят и съпругата му вечеряха сами в малката зала на долния етаж и прекараха остатъка от вечерта тук — в спалнята си. Както обикновено, Мейв непрекъснато разпитваше. Кого е срещнал? Къде е бил? Колко дълго ще останат?
Корбет се опита да й отговаря разумно, нарочно пропускайки нападението на Катъл Стрийт и убийството на отец Рейнар. Но острият поглед на Мейв не беше пропуснал нищо — съпругът й изглеждаше изтощен и притеснен, затова тя се разтревожи. Хю беше споменал дьо Краон, а тя знаеше достатъчно за французина, за да разбере, че той не желае доброто на съпруга й. Но тя запази спокойното си изражение, разказа му как вървят нещата в имението, увери го, че детето, което расне в утробата й е толкова добре, колкото може да се очаква. Лошите новини беше оставила за най-накрая.
— Хю — Мейв се изправи и се уви с чаршафа. — Имаш писмо. Пристигна тази сутрин. От краля е. Идва на юг, вече е в Бедфорд.
— Бедфорд. Но той трябваше да се бие с шотландците! Дай ми писмото!
Жена му извади малък свитък от едно ковчеже.
— Аз счупих печата, Хю — тя го изгледа спокойно. — Онова, което засяга теб, засяга и мен.
Той внимателно разгърна пергамента. Съобщението на краля беше остро и рязко — беше едновременно тъжен и ядосан, че неговият „любим писар Хю Корбет не е постигнал никакъв напредък по нашата работа в Годстоу.“ Писмото продължаваше в заядлив и гневен тон, с едва прикрито обвинение, че доверието на краля не е било оправдано. Кралят бил толкова загрижен, че оставил армията си под ръководството на други и пътувал на юг, за да разкрие сам мистерията. Корбет смачка писмото и ядосано го хвърли към стената. Погледна към жена си.