— По дяволите, Мейв! Свети Бърнард е бил прав. Плантагенетите са изчадия на дявола и ще се върнат при него! Аз ли съм виновен, че кралят е разглезил сина си и го е направил за посмешище на цяла Европа? Него не го преследват кръвожадни кучета, прокрадващи се убийци и… — Гласът му заглъхна при вида на уплахата, която се изписа по лицето на Мейв.
— Защо не ми каза — укори го тя и хвана ръката му. — Но сега ще го направиш.
Корбет нямаше друг избор, освен да й разкаже събитията в Годстоу от самото начало. Мейв го изслуша, държейки мълчаливо ръката му.
— Тази сестра Агата — попита тя многозначително, — красива ли е?
— Да, почти колкото теб.
— А лицето й красиво ли е?
— Да.
— Хареса ли ти?
Корбет знаеше, че Мейв ще усети, ако я излъже, а когато се ядосаше, жена му ставаше опасна.
— Да, хареса ми — бавно отвърна той. — Но това няма значение. Всичко, което видях, беше такова, каквото трябваше да е. Може и да е реално, но не е истината.
— Имаш ли подозрения?
Корбет колебливо й разказа какво беше открил. Мейв се съгласи, че старата монахиня вероятно е говорила за ръцете на лейди Елинор.
— Това е разковничето, Хю — каза тя.
— Кое?
— Смъртта на старата монахиня. Разкажи ми за нея.
Корбет сви рамене.
— Сестра Елизабет намерила вратата отключена. Минала зад паравана и открила тялото на старицата, потопено във ваната. По трупа нямало белези. Може да е получила удар или епилепсия. — Той замълча за миг. — Освен това на пода имало следи от вода, но може ли един убиец да е толкова несръчен, че да ги остави?
Мейв помълча известно време.
— Не знам. Ще се откажеш ли от случая?
— Не. — Корбет потупа ръката й. — Остави ме да помисля малко.
Той прекоси стаята, дръпна гоблена на отсрещната стена и влезе в тайния си кабинет. Взе огниво, запали свещите на масата и се загаеда в купчината писма, които го очакваха. Бяха пристигнали по време на отсъствието му и той бързо ги прегледа. Новини от чуждестранните дворове, от шпиони, пратеници, търговци и други писари. Само едно от тях беше свързано със случая в Годстоу. Кратка бележка от един парижки шпионин: главата на Юдо Тейлър беше извадена от Сена, където е била хвърлена в торба. Той остави писмото настрани, взе чист пергамент, приглади го и го остърга с пемза. После изреди проблемите и въпросите, които стояха пред него. Работи с часове, като се опитваше да събере доказателства за всеки от потенциалните убийци. Навън смрачените гори и поля бяха стихнали, сякаш търпеливо чакаха пристигането на зимата. Корбет дремна малко и беше внезапно пробуден от почукването на вратата. Тя се отвори и влезе Мейв.
— Старата монахиня, Хю… не е ли странно? — Тя се усмихна. — Говоря като жена. Сестра Марта е искала да се окъпе и е сложила параван около ваната.
Корбет потри очи и кимна.
— Щом си даваш труд да сложиш параван, какво още правиш?
Писарят недоумяващо поклати глава.
— За Бога, Хю, всяка жена ще го направи. Къде е любимата ти логика? Би заключила вратата!
— Е, и?
— О, Хю, мисли! Ти каза, че вратата е била отключена.
Корбет се облегна и се усмихна.
— Значи старата монахиня е отворила на убиеца си. Трябва да е била във ваната, чула е почукване и е излязла; следите от вода не са били оставени от убиеца, а от нея, когато е отишла да отвори.
Корбет се загледа в пергамента.
— Благодаря ти, Мейв — промърмори той. Но когато вдигна поглед, вратата беше затворена и жена му я нямаше.
Корбет изми лицето и ръцете си. Прегледа бележките си в светлината на онова, което му беше казала Мейв и започна да размишлява. Претегляше аргументите си; прескачаше празнините; заобикаляше трудностите и проблемите. Студената ръка на страха накара стомаха му да се свие. Той знаеше кой е убиецът. Беше ли възможно? Почеса разрошената си коса и отново прецени всички факти като правник и аргументира обвинението си. Поклати глава. Съдебните заседатели можеше да не приемат, че е доказал случая, но ще се съгласят, че може да се повдигне обвинение.
Внезапно си спомни за последната си среща с монахините от Годстоу и сърцето му заби по-учестено. Всички ли бяха в опасност! Скочи на крака, сложи наметката си и отиде да събуди Ранулф и Малтоут, като завлече и двамата сънливци в тъмната кухня. Нареди им да закусят бързо, да оседлаят най-бързите коне от конюшнята и да го придружат.
— Първо ще отидем в Лондон — обяви той. — А после ще посетим всички кръчми по пътя за Оксфорд.
Естествено те възразиха, но Корбет беше непреклонен. След час той целуна Мейв за сбогом и те потеглиха на юг към Уестминстър. Писарят беше твърдо решен да открие истината. Може би не беше успял да предотврати убийството в Годстоу, но можеше да хване в капан убиеца, който дебнеше в манастира.