Корбет беше прав в ужасните си предчувствия. В манастира Годстоу само няколко минути деляха сестра Франсис от смъртта. Самомнителната помощник игуменка беше притеснена и уплашена. През цялото време беше унесена в тревожните си мисли и често се улавяше да се взира в празното пространство, докато другите монахини пееха псалмите. Беше говорила с довереницата си, но тя е нищо не й беше помогнала, а как би могла да каже на лейди Амелия? Не, помисли си, това беше изключено. Сестра Франсис огледа малката кухня. На горния етаж младите послушнички си лягаха в дългата спалня. Всяка коленичеше в оградената й ниша, поверявайки душата и сърцето си на Бога, и се молеха сатаната, който бродеше като лъв, дебнещ плячката си, да не досегне телата и душите им и тази нощ.
Сестра Франсис седна на един стол и скри лице в ръцете си. Онова, което строгия писар беше съобщил може би беше свързано със смъртта на лейди Елинор и може би с тази на старата Марта. Сестра Франсис беше виждала мотото „Noli me tengere“ тук в Годстоу, но не си спомняше къде или кога. Трябваше ли да избяга от манастира? Да отиде в Уестминстър и да поиска аудиенция с Корбет или някой друг кралски служител? Но на кого можеше да се довери? Гейвстън имаше шпиони навсякъде, а популярната шега беше вярна — Англия имаше трима крале — старият Едуард, синът му и Гейвстън. Загледа се невиждащо в цепениците, които пращяха в огнището. Може би трябваше да изчака; умът й беше преуморен. Нека се наспи, а утре ще измисли план.
Тя стана, взе кофата и замря, защото дочу шум отвън. Наблюдаваше ли я някой? Или просто вятърът повдигаше нападалите листа? Сестра Франсис се приближи до огъня, шепнейки кратка молитва всичко да се оправи. Още се молеше, когато изсипа кофата върху цепениците и шепотът премина в пронизителен писък, когато пламъците рязко се издигнаха от огнището и подпалиха робата й. След миг тя гореше като факла.
На няколко мили оттам други актьори в кървавата драма около смъртта на лейди Елинор се готвеха за своята поява на сцената. В своята тапицирана с кадифе стая, Пи-ърс Гейвстън лежеше под големия копринен балдахин, дъвчеше устната си и се чудеше какво ще стане по-нататък. Вярваше на своя лондонски шпионин. Корбет беше душил насам-натам и беше открил каквото му трябва; първо беше посетил стария си приятел в „Свети Вартоломей“, а после отровителя на Фалтур Лейн. Гейвстън беше наредил да убият аптекаря. Знаеше прекалено много, а и така не стана ясно защо лейди Елинор не умря от прахчетата му. Португалецът го беше уверявал, че всеки, който ги взима, постепенно ще отслабва и ще умре като от естествена смърт. Но беше излъгал и лейди Елинор беше убита по друг начин. Какво трябваше да направи сега? Гейвстън погледна младия паж, който седеше до него с чаша вино в малките си бели ръце. Фаворитът седна и грабна потира тъй рязко, че виното пръсна върху пъстрия му копринен панталон. Той изрева от яд и зашлеви смутения паж.
— Вън! — изрева Гейвстън. — Махни се, докато се научиш как се сервира на лорд!
Момчето побърза да излезе, разтърквайки пламналата си буза, а Гейвстън отпи от бокала. Само Корбет да не си беше пъхал носа в тази проклета работа! Кралският фаворит мрачно огледа стаята. Корбет беше човек, с когото трябваше да се съобразява. Трябваше ли да се сприятели с него? Гейвстън прехапа устни. Може би, но това беше за в бъдеще. Сега старият крал бързо приближаваше на юг, а с него щяха да дойдат и онези своенравни военни, които като мастифи го следваха по петите. Гейвстън знаеше колко го мразят. Да можеше старият крал да умре! Дотогава той щеше да задържи чувствата на принца. Щеше да признае всичко, да падне на колене, да се обяви за негов роб, да му купува скъпи подаръци… Но кога щеше да умре кралят?
Гейвстън стана и отиде до стария, обкован с желязо сандък и свали халка с ключове от златната верижка, която висеше на врата му. Отключи трите резета и отметна капака. Отвътре извади восъчна фигура, в която имаше и слама, и мас от мъртвец. На главата й имаше сребърно венче. После взе купа с благоухания и един черен обърнат кръст. Седнал на пода като прост селянин, Гейвстън започна черния сатанистки ритуал, на който го беше научила майка му за пълно унищожение на враговете му.
В друга стая на същия дворец сеньор Амори дьо Краон също се приготвяше да смени тактиката. Убийците му бяха мъртви, Филип нямаше да се зарадва на този факт. Джуджетата бяха изпълнили много присъди от името на френския крал; уменията и опитността им щяха да му липсват много. Дьо Краон обмисляше възможните си избори. Ако старият Едуард умреше, ако някой го убиеше, какви слухове щяха да тръгнат? Щяха ли да шушукат, че е отцеубийство? Че младият принц, или Гейвстън, или и двамата не само убиват злочести дами в манастирите, но и богопомазани?