Дьо Краон неспокойно се завъртя на стола си. Беше издирвал убиеца с безмълвни заплахи и подкупи, но досега нищо не беше открил. Крал Филип беше изпратил името, изтръгнато от пленения шпионин Юдо Тайлър, но дьо Краон не успя да открие такъв човек. Той мрачно се усмихна: Тайлър беше смел и до последно не беше казал нищо, освен лъжи. Може би фалшивото име на убиеца също е била последната му шега. Пратеникът тихичко изруга. Защо Корбет не беше някъде другаде! Сега всичко може би зависеше от неговата намеса и късмета на английския писар. Може би щеше да се провали? Може би планът на Филип и използването на убиец от рода Монфор щеше да успее? Или пък трябваше да се откаже от играта, да се ограничи с официалния си статус и да поиска брак между Уелския принц и принцеса Изабела?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Още валеше, когато Корбет и спътниците му стигнаха до Олд Гейт и се запътиха през Пуър Джури и Марк Лейн към Малкия Уелс и Тауър. Оставиха конете си и наеха лодка на кея Уул. Малтоут, разбира се, се противопоставяше, но двамата опитни лодкари се подиграха със страха му да пътува по реката.
— Можеш да се удавиш само веднъж! — викаха те заедно. — Пък и не трае дълго. Ако паднеш във водата, отвори си устата и рязко се нагълтай с вода. Само след няколко секунди ще си при ангелите.
— Което е повече, отколкото заслужавате вие — разгорещено обяви Ранулф, притичвайки се на помощ на партньора си по зарове.
Корбет нареди на всички да млъкнат. Лодкарите отблъснаха лодката и загребаха надолу по реката през Билингсгейт и Ботолф Уорф. Минаха под Лондонския мост, където водата се пенеше между двете близко разположени арки, а гребците потапяха веслата, за да могат лодките да се промъкнат покрай перилата, които ги предпазваха от големите каменни арки. Щом преминаха, всички си отдъхнаха; Темза беше жестока река, но най-опасен беше кипящият казан под Лондонския мост.
Сега лодкарите насочиха лодката по средното течение — покрай Доугейт, Куийнсхийт и Флийт. Вонята беше ужасна. Боклуците на града, трупове на кучета, котки, просяци, прокажени и нежелани бебета се хвърляха в канавките на Флийт и когато завалеше, всичко това се отмиваше в Темза. Когато завиха към Уестминстър, Ранулф смушка Корбет и посочи към близкия бряг. Въпреки купчините боклук, които се носеха по повърхността на реката, водоносците пълнеха буретата си оттук, за да продават вода по улиците. Корбет леко се усмихна и кимна.
— Винаги пий вино или бира, Ранулф — прошепна той и се обърна към лодкаря.
— Вярно ли е?
— Кое?
— Че рязкото поемане на вода веднага ще те задуши.
— О, да! — Един от гребците се усмихна при вида на позеленелия Малтоут. — Това е най-лесният начин да умреш.
Ранулф се включи в спора, а Корбет отмести поглед при мисълта за смъртта на старата сестра Марта, удавена във ваната си.
В Уестминстър пристанаха при Кингс Степс и Корбет спусна качулката си, за да не го разпознаят колегите му от канцлерството или хазната, защото не искаше да губи време в празни приказки. Остави Малтоут и Ранулф да се тъпчат в една от продавниците за пай, който се намираше непосредствено до стената на двореца и си проправи път към сградите отвъд. Там с високомерен глас поиска да го пуснат в името на краля. Отвърнаха му заядливо да скочи в Темза, затова почука отново и най-накрая вратата се отвори. На прага се показа висока, мършава фигура, облечена в дълга кафява роба. Лицето на мъжа беше бледо, издължено и набръчкано; воднистосините му очи се присвиваха на светлината. Корбет не свали качулката си.
— Кой си ти? — остро попита мъжът. Писарят показа лицето си.
— Мастър Найджъл Кувил, аз съм кралски пратеник. Кралят смята, че си твърде стар и изкуфял за тази длъжност и ме праща да те заменя.
Изпитото лице на стареца се разля в усмивка и тънките му, набраздени от вени ръце стиснаха тези на Корбет.
— Както винаги заядлив, Хю — промърмори той. — И както винаги глупав. Влизай преди и двамата да сме прогизнали до кости.
Корбет се промъкна в стаята. Светлината в нея беше слаба, а въздухът натегнал от миризмата на лой за свещи, горени въглища и пропит с аромата на кожа и пергаменти. Вътре имаше дървена маса с кръстосани крака и голям стол. Останалата част на помещението беше заета от кожени и дървени ковчежета с най-различна големина. Някои бяха отворени и в тях се виждаха свитъци пергамент. По стените имаше рафтове чак до опушения таван, по които лежаха други рула велен (фино обработена телешка кожа, използвана за подвързване на книги. — (Бел. ред.)). Всичко изглеждаше в пълен безпорядък, но Корбет знаеше, че Кувил може да открие в миг всеки документ, който му трябваше. Тази стая беше архивът на канцлерството и хазната и документите в нея датираха от векове назад. Щом някой документ е бил изпратен или получен, той си имаше определено място в царството на Найджъл Кувил. Някога главен писар в канцлерството, той беше получил сегашния си пост като признание за дългогодишната си вярна служба на Короната. Когато Хю за пръв път стана писар, Кувил беше негов учител и ментор, и въпреки голямата разлика във възрастта, те бяха станали добри приятели.