— Какво е станало с него?
Кувил отново замърмори под нос и закрачи из стаята, разглеждайки други свитъци и книги с изрязани квадратни страници, които съдържаха списък с кралските присъди и прокламации. После повика Корбет до масата.
— Всички от рода Девърил, които са се сражавали с де Монфор, са загинали при Ившъм.
— Имали ли са наследници?
Кувил поклати глава и посочи герба на Девърил.
— Писарят е оставил бележка. Виж!
Корбет се взря в синьо-зеленото мастило.
— Nulli legitimi haeredes.
— Никакви законни наследници — преведе Кувил. — Според този списък последният Девърил е умрял при Ившъм.
Корбет поклати глава и вдигна изтъркания нашийник.
— Защо тогава това е било намерено на врата на едно малко кученце в гората край Годстоу?
— Не знам — отвърна Кувил. — Мисли логично, Хю. Това, че е намерено там не означава, че непременно е свързано с престъпленията, които разследваш.
— Би трябвало! — прошепна Корбет. Кувил сложи ръка на рамото му.
— Хю, Бог знае откъде е дошъл този нашийник. След победата над Монфор сергиите на пазара бяха затрупани с вещи на бунтовници.
Корбет уморено потърка лицето си.
— Виж какво, Найджъл — започна той, — млада жена и спътникът й са варварски убити в едно блато в горите на Оксфордшър. Не е възможно да бъдат разпознати труповете. Никой не идва да ги потърси. Никой не пише петиция, нито се интересува къде са изчезнали. Убити са жестоко, но това се подминава с мълчание.
Кувил сви рамене.
— Разходи се из лондонските улици и ще откриеш трупове на бедняци, за които никой не дава пет пари.
— Да, — отвърна Корбет, — но това не са били бедняци, а хора, свикнали с охолството. Откъде са дошли?
Кувил се усмихна.
— Може да са чужденци.
Корбет се втренчи в стария си учител. „Разбира се“, помисли си той. Отец Рейнар беше споменал, че са били мургави. Може да са били чужденци.
— Ако е така — бавно каза той, — трябва да са получили разрешение от краля да влязат в Англия. Трудно ли ще бъде да се открие този документ?
Кувил кимна.
— Разбира се. Всеки месец стотици хора влизат в Англия. Дори ако има издаден такъв документ, може да не са ми изпратили копие.
Корбет се почеса по главата и се усмихна смутено.
— Открих нещо — каза той бавно — и все лак то не хвърля светлина върху загадката. — Взе наметката си от пода, където я беше захвърлил. — Съвсем сериозно, знаеш, че съм пазител на кралските тайни. Признавам, че до теб не стигат копия от писмата, които изпращам и докладите, които получавам от шпионите си. — Той закопча наметката около раменете си. — Понякога се гордея, защото кралят се вслушва в мен, но нашият повелител е лукав човек. Веднъж ми каза, че ако дясната му ръка знае какво прави лявата, ще я отсече.
— Какво искаш да питаш, Хю?
— Познавам всички кралски шпиони и агенти, независимо дали работят в кастилския двор или папската зала за аудиенции в Рим. Но има ли някой друг като мен?
Кувил разпери ръце.
— Ти си горд човек, Хю, а гордостта пречи на логиката. Знаеш, че има хора, които работят пряко за краля. Един от тях е графът на Съри. Сигурно има и други.
— Найджъл, всички кралски сметки идват при теб. Открил ли си някое друго име?
Кувил подигравателно обели очи.
— Друг Корбет? Разбира се, че не! — После лицето му стана сериозно. — Виждал съм едно име. Плащания за дьо Курси.
— Кой е той?
— Не знам. Споменава се в документи за пари, дадени „pro secretis expensis in negotio regis“.
— „За тайни разходи по кралски дела“ — преведе Корбет и изпита пристъп на гняв от непочтеността на своя господар. — Найджъл, благодаря ти. Защо не ни дойдеш на гости в Лейтън?
Кувил се усмихна.
— За да видя Мейв? С удоволствие.
Корбет откри, че Ранулф и Малтоут се бяха преместили от продавницата за пай в близката кръчма. И двамата изглеждаха много доволни, след като часове наред бяха пили здраво и помръкнаха, когато трезвият им господар строго нареди да зарежат ейла си, да се върнат до Кингс Степс и да изтърпят още едно неприятно пътуване по Темза. Когато стигнаха Лондонския мост, Малтоут и Ранулф бяха повърнали всяка капка от изпитото и трябваше да прекарат останалата част от пътуването под безмилостните подигравки на ухилените лодкари.
Когато слязоха на брега, останаха да преспят в един хан близо до Тауър. На другия ден започнаха изтощителното си пътуване по древния римски път, който водеше от градските стени на Лондон до Оксфордшър. Ранулф и Малтоут решително възразиха.
— Защо ни е да го правим? — извика прислужникът. Малтоут погледна встрани, защото не смееше да се противопостави на влиятелния кралски писар.