Корбет седна на леглото, отпусна се и скоро потъна в дълбок сън. Рано сутринта го събудиха манастирските камбани. Беше му студено, ръцете и краката го боляха от дългата езда предишния ден. Стана и отиде да събуди мърморещите Ранулф и Малтоут. После лъсна ботушите си, изми се, смени дрехите си и лакомо изяде хляба и сиренето, които му донесе една възрастна послушница. След това даде подробни нареждания на Ранулф и Малтоут — той щеше да огледа изгорялата къща на послушниците, а те трябваше да се присъединят по-късно към него, въоръжени с мечове и ками.
— Ранулф, донеси и арбалет. Гледай никой да не те види. Стой скрит. Но ако някой реши да ме нападне, стреляй два пъти — първия път предупредително, но с втория изстрел го убий, който и да е.
Корбет повтори всичко още веднъж, сложи наметката си и слезе долу. Гъста мъгла скриваше повечето от манастирските постройки. Той си спомни есенното слънце по време на предишното си посещение и се учуди колко бързо се беше променило времето. Въпреки това, той трябваше да изпълни дълга си. Докато отиваше към почернелите останки от къщата на послушниците, неясни фигури сновяха около него, стъпките им бяха приглушени от мъглата. Смътно си спомняше, че някога това беше приятна двуетажна сграда, но огънят беше обхванал изсушеното от лятното слънце дърво и беше превърнал всичко в черни обгорели руини. Внимателно си проправи път през тях към онова, което някога беше кухня. Тук беше започнал пожарът, убил сестра Франсис, докато останалите монахини, очевидно предупредени, бяха успели да скочат през прозорците или да се измъкнат по външното стълбище.
Представяше си сцената. Беснеещият огън, лакомо поглъщащ гредите и подпорите и сестрите, чийто спокоен живот е бил внезапно разрушен от ревящите пламъци, тичат към спасението си. Близо до стената се виждаха останките от огнището. Сградата тук беше толкова зле изгоряла, че тухлите се бяха превърнали в черен прах. Корбет застана пред него и се огледа. Клекна, зарови пръсти в студените овъглени останки, взе парченца от тях и внимателно ги подуши. После съзря изкривената, полустопена метална кофа за вода — една от сестрите, която чула писъците на сестра Франсис, беше изтичала надолу, отворила вратата на миялното помещение и видяла помощник-игуменката да гори като факла, а желязната кофа да лежи в краката й.
— Горката жена — беше му казала лейди Амелия — не е могла да направи нищо, за да спаси сестра Франсис, която била обвита с огнена пелена. Тя видяла кофата до краката й, преди да затвори вратата и да вдигне тревога. Слава Богу — беше промълвила тя, — иначе сигурно и други щяха да пострадат.
Корбет се зае да изучана почернелите останки от кофата. Вече имаше смътна идея как е била убита сестра Франсис и душейки внимателно, усети неприятната миризма на изгоряла животинска лой. Захвърли съда, изчисти пръстите си и излезе от почернелите останки. През мъглата се виждаха неясните очертания на църквата и той тръгна край нея до кухия дъб, където лейди Елинор беше получавала загадъчните си съобщения. Облегна се на него, загледан в стената и потръпна, като си спомни как кучетата на Гейвстън едва не го бяха разкъсали. Дочу звук зад себе си и шум от счупени клончета, сякаш някой вървеше през дебелия подгизнал пласт паднали листа.
— Чудех се кога ще дойдеш — каза той, без да си дава труда да се обръща. — Знаех, че ще го направиш, щом игуменката направи съобщението си. Убийците винаги правят така, те не обичат да бъдат разобличавани.
Корбет бързо се обърна и се втренчи в неясната, забулена фигура пред себе си.
— Нека те предупредя — продължи той спокойно, — прислужникът ми е някъде в мъглата. Има арбалет и определени заповеди. Така че ако държиш нож, по-добре го прибери в канията.
Фигурата се приближи и една бяла ръка свали назад едновременно качулката и пребрадката си, а блестящата руса коса на сестра Агата се развя свободно. Корбет рядко беше виждал такава красота. Сребристата коса обрамчваше съвършено оформено лице, макар устните да изглеждаха по-тъмни, а очите над високите скули да бяха студени и жестоки.
— Знаех, че си била ти — каза той. — Нямаше кой друг да е. Ти си убила лейди Елинор, после старата сестра Марта, а накрая сестра Франсис. Но коя си ти? — прошепна писарят.
— Истинското ми име е Агата дьо Курси, така че не лъжех напълно. — Тя се засмя, но бдителният поглед не изчезна от очите й.
— А какво стана с истинската монахиня, която е тръгнала от Гаскония?
— Хайде, мастър Корбет, не се прави на толкова хитър! Кажи ми каква част от истината си разбрал.
Ръката на писаря се скри под наметката, докосвайки дръжката на камата, която беше скрил там. Младата жена се приближи и той осъзна, че и нейните ръце не се виждат. Корбет си пое дълбоко дъх и се помоли Ранулф да е наблизо и да наблюдава тази малка драма.