Корбет стана и си наля чаша вино. Погледна въпросително лейди Амелия, но тя поклати глава. Той вкуси ароматното червено питие, блажено наслаждавайки се на топлината, която се разля в стомаха му.
— Добре си подготвила почвата — съобщенията, скрити в стария дъб. Отначало помислих, че някой е прескачал през оградата и ги е оставял там, но през нощта, когато ме преследваха кучетата, установих, че това е невъзможно. Стените са непристъпни, а всеки външен чопек, влязъл през портата, щеше да бъде забелязан. Заключих, че авторът на писмата е от манастира. — Корбет замълча за миг. — Отначало реших, че е била сестра Агата, но само ти имаш влиянието и парите да наемеш конници. Още повече, че така и не можах да разбера защо в деня, когато те са били видени край манастира, си разрешила на лейди Елинор да не присъства на вечерня. При всички други случаи щеше да настояваш да е там. Би трябвало да си видяла или чула конниците сред дърветата. Отсъствието на лейди Елинор от вечерня и появата на ездачите не с съвпадение. Надявала си се, че тя ще избяга. Вината щеше да падне върху други, а ти и манастирът ти щяхте да се отървете от нея. Но нещата ужасно се объркали. Лейди Елинор била убита и ездачите си тръгнали с празни ръце.
Игуменката мьлчаливо го гледаше.
— Уплашила си се, че може да чуя за тези конници, затова сутринта, когато пазачът ме заведе в гората, изпрати сестра Катрин след мен, за да види къде отиваме. Прав ли съм, милейди?
— Да, Корбет — остро отвърна тя. — Прав си. Присъствието на лейди Елинор тук не ми беше приятно. Може и да не сме най-строгия орден на света, но Годстоу е манастир, а не убежище за бивши блудници. Освен това мразех лейди Елинор с вкиснатата й физиономия и непрестанната й меланхолия. Отидох по работа в Оксфорд. Познаваш добре града. В него могат да се наемат мъже, готови на всичко. Дадох им нареждания. Онази неделя вечер лейди Елинор трябваше да се срещне с тях пред Галилейската порта. Разбира се, за да постигна това, ми трябваше съдействието на блудницата, затова тайно й изпращах съобщенията. — Тя сви рамене. — Останалото знаеш.
— Ами ако беше заминала? — попита Корбет. — Знам, че подозрението щеше да падне върху принца, лорд Гейвстън, французите или дори върху краля. Но каква беше твоята цел?
Игуменката се усмихна.
— Нищо особено. Имаме друг манастир в Енб, близо до Дордрехт. Лейди Елинор щеше да бъде настанена удобно, но строго охранявана, а аз щях да бъда доволна. — Тя притегли към себе си парче пергамент. — А сега, мастър Корбет, сигурна съм, че ти предстои много работа, както и на мен.
Тя втренчи поглед в писалището и когато вдигна очи, писарят го нямаше.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В голямата зала на двореца Уестминстьр, Едуард Английски седеше на трона под високия таван с кръстосани греди. Големи златисточервени знамена висяха навсякъде, а прислужниците му бяха покрили стените със копринени гоблени и плътни сребристи и златисти тъкани. Подът пред подиума беше пометен и покрит с пресни рогозки, поръсени с билки. Кралските гвардейци в пълно въоръжение и броня бяха строени в стегнати редици от двете страни на трона, с извадени мечове, насочени нагоре. Кралят беше заобиколен от най-знатните английски благородници и епископи, а пред него, на маса, покрита с дамаска, седяха главните писари. Корбет беше в средата. Масата пред него вече беше почистена от всички пергаменти, с изключение на един документ, току-що подписан и подпечатан — сватбеният договор между Едуард, принц Уелски, наследник на английския трон с Изабела, „единствена и любима дъщеря“ на Филип IV, крал на Франция.
Корбет наблюдаваше как дьо Краон се приближи и сложи печата на Филип върху документа. После френският посланик сложи ръка върху Евангелието, което Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, държеше между възлестите си пръсти. Дьо Краон, бляскав в робата си от синьо-бял брокат, обяви на нормански френски, че Филип, крал на Франция се радва на този брак, който ще бъде основа за траен мир и приятелство между Англия и Франция.
Корбет, чиито чувства бяха замаскирани с дипломатична усмивка, гледаше как дьо Краон призовава Бога и неговите ангели да свидетелстват, че Франция се надява на вечен мир. При всички други обстоятелства английският писар би избухнал в смях — при всяка възможност дьо Краон би нарушил или извратил съдържанието на договора, стига това да беше изгодно за него или за лукавия му господар от Лувъра. Най-после французинът свърши. От страна на Едуард Корбет се изправи и отвърна с подобна сбирщина от официални лъжи, после заобиколи масата, за да размени целувката на мира със своя архивраг. Зад него Едуард Английски ги наблюдаваше през полус-пуснатите си клепачи, но умът му блуждаеше, а тялото му се тресеше от гняв, че синът му е предпочел да остане в Уудсток със своя любовник, вместо да присъства на тържествената брачна церемония. Беше го уведомил, че е болен. Кралят изскърца със зъби, наблюдавайки как Корбет и дьо Краон се прегръщат и си разменят целувката на мира. След това французинът отметна глава с фалшива усмивка.