— А преди?
— От Русия.
— Германци и руснаци — обобщи Ал Самара, поклащайки глава. — Ако не бяха германците и руснаците, все още щях да живея в Самария, а не тук, в Ал Макър.
— Бил си в селото в нощта на превземането му?
— Не точно. Разхождах се наблизо в полето. — Той направи пауза и добави заговорнически: — Бях с едно момиче.
— И кога започна нападението?
— Скрихме се в полето и видяхме как семействата ни се отправят на север, към Ливан. Забелязахме как еврейските сапьори взривиха домовете ни. Останахме в полето през целия следващ ден. Когато се мръкна отново, дойдохме тук, в Ал Макър. Но майка ми и баща ми, братята и сестрите ми — всички отидоха в Ливан.
— А момичето, с което си бил онази нощ?
— Тя ми стана съпруга. — Той си дръпна отново от наргилето. — Аз също съм изгнаник, но вътрешен. Все още притежавам нотариален акт за земята на баща ми в Самария, но не мога да се върна там. Евреите я конфискуваха и така и не си направиха труда да ме компенсират заради загубата ми. Представете си само кибуц, построен от оцелели от холокоста върху руините на едно арабско село.
Габриел погледна голямата къща.
— Добре си се устроил тук.
— Далеч по-заможен съм от онези, които отидоха в изгнание. С всички ни можеше да е така, ако не беше имало война. Не ви обвинявам за загубата си. Обвинявам арабските водачи. Ако хаджи Амин и останалите бяха приели подялбата, Западна Галилея щеше да е част от Палестина. Но те избраха войната и когато я изгубиха, започнаха да се оплакват, че арабите били жертви. Арафат направи същото в Кемп Дейвид, нали? Пропиля другата възможност за подялба. Започна друга война, а когато евреите му дадоха отпор, взе да се жалва, че той бил жертвата. Кога ще се поучим?
Козата се появи отново. Този път Ал Самара я цапардоса по носа с наргилето си.
— Разбира се, вие двамата не сте изминали целия този път дотук, за да чуете историята на един старец.
— Търся една фамилия от твоето село, но не знам името й.
— Ние всички се познавахме помежду си — рече Ал Самара. — Ако в момента вървяхме през руините на Самария, можех да ти покажа къщата си — както и тази на приятеля ми и на моите братовчеди. Кажи ми нещо повече за тази фамилия и аз ще се досетя за името й.
Габриел разказа на стареца нещата, които беше чул от момичето, докато изминаваха последните километри до Париж: че дядо й е бил старейшина на селото, не муктар, но все пак големец, и е притежавал четиридесет дунама земя и голямо стадо кози. Имал поне един син. След падането на Самария фамилията отишла на север — в Еин ал Хилве, в Ливан.
Ал Самара изслуша замислено обясненията на Габриел, но изглеждаше смутен. Той се извърна и извика към къщата. Появи се възрастна като него жена със забулено лице. Тя размени няколко думи със стареца, като внимателно отбягваше погледите на Габриел и Яков.
— Сигурен ли си, че са били четиридесет дунама? — попита Ал Самара. — Не тридесет или двадесет, а четиридесет?
— Така ми казаха.
Той подръпна замислено от наргилето си.
— Имаш право. Тази фамилия отиде в Ливан, в Еин ал Хилве. Но нещата се развиха лошо за нея по време на Ливанската гражданска война. Момчетата станаха бойци. Чух, че всички са загинали.
— Знаеш ли името на фамилията?
— Наричаха се Ал Тамари. Ако срещнеш някои от тях, предай им много поздрави от мен. Кажи им, че съм бил до къщата им. Обаче не им обяснявай за дома ми в Ал Макър. Това само ще разбие сърцата им.
34. Тел Авив
— Еин ал Хилве? Да не си си изгубил ума?
Беше рано сутринта на следващия ден. Лев седеше пред празното си стъклено бюро, а чашата му с кафе сякаш беше замръзнала пред устата му. Габриел бе успял да се промъкне в кабинета му, докато секретарката бе в тоалетната. Щом си тръгнеше, момичето щеше да плати скъпо за този пропуск в сигурността.
— Еин ал Хилве е забранена зона! Точка, край на дискусията! Сега там е по-зле, отколкото през осемдесет и втора. В него са се настанили половин дузина ислямски терористични организации. Там не е място за страхливци, нито пък за агент на Службата, чиято снимка е красяла първите страници на френските вестници.
— Добре, но все пак някой трябва да отиде.
— Дори не си сигурен, че старецът все още е жив.
Габриел се намръщи, после седна — непоканен — на един от лъскавите кожени столове пред бюрото на Лев.
— Но ако е жив, може да ни каже къде е отишла дъщеря му, след като е напуснала лагера.