— Правим хубав бизнес заедно, Майк, не отричам. И бих искал да продължа да работя за вас. Затова ти трябва някой друг, който да отиде в Еин ал Хилве. Там е прекалено рисковано за мен. Прекалено опасно.
Азури даде знак на келнера и поръча още една бутилка шампанско. Отказът му да приеме работата не му пречеше да се наобядва хубаво за сметка на Службата. Габриел подхвърли на масата един пощенски плик. Ливанецът го изгледа замислено, но не посегна да го вземе.
— Колко има вътре, Майк?
— Две хиляди.
— Какви са банкнотите?
— Долари.
— И каква е сделката? Половината сега, останалите при доставката? Знам, че съм просто един глупав арабин, но две хиляди и две хиляди прави четири хиляди. А аз няма да отида в Еин ал Хилве за четири хиляди долара.
— Две хиляди е само предварителният хонорар.
— А колко ще получа при доставката на информацията?
— Още пет.
Азури поклати глава.
— Не, още десет.
— Шест.
Последва ново енергично кимване.
— Девет.
— Седем.
— Осем.
— Дадено! — каза Габриел. — Две хиляди в аванс и още осем при доставката. Не е лоша сума за един следобед. Ако сме доволни от теб, даже ще покрием разходите ти по бензина.
— О, бензина ще ми платите вие, Майк. Разноските ми никога не влизат във възнаграждението. — Келнерът донесе втората бутилка шампанско. Когато се отдалечи от масата, ливанецът рече: — И така, какво искаш да узнаеш?
— Искам да намериш един човек.
— В онзи лагер има четиридесет и пет хиляди бежанци, Майк. Дай ми повече информация.
— Става въпрос за старец. Нарича се Ал Тамари.
— А първото му име?
— Не го знаем.
Азури отпи от виното си.
— Името не е често срещано. Едва ли ще е много трудно да го открия. Какво друго можеш да ми кажеш за него?
— Бежанец е от Западна Галилея.
— Повечето бежанци са оттам. От кое село е?
Габриел му каза.
— Нещо повече за семейството му?
— Двамата му сина са били убити през осемдесет и втора.
— В лагера ли?
Габриел кимна.
— Били са членове на „Фатах“. Жена му, изглежда, също е била убита.
— Страхотно! Продължавай.
— Има дъщеря. Тя е избягала в Европа. Искам да знам всичко, което успееш да научиш за нея. Къде е ходила на училище. Какво е учила. Къде е живяла. С кого е спала.
— Как се казва момичето?
— Не знам.
— На каква възраст е?
— В началото на тридесетте, струва ми се. Говори приличен френски.
— Защо се интересувате от нея?
— Мислим, че е замесена в бомбения атентат в Лионската гара.
— Жива ли е още?
Габриел поклати глава. Азури се загледа продължително в плажната ивица.
— Значи мислите, че като проследите миналото на момичето, ще се доберете до големия шеф? До мозъка, който стои зад операцията?
— Нещо такова — уклончиво отвърна Габриел.
— Как да изкопча информацията от стареца?
— Както намериш за добре. Просто ми донеси това, което ми е нужно.
— Как изглежда момичето? — попита ливанецът.
Евреинът му подаде едно списание, което бе донесъл от стаята си. Азури го разтвори и прелисти страниците, докато не намери портрета, който Алон беше нарисувал на борда на „Фиделити“.
— Ето — рече Габриел, — точно така изглежда.
Минаха три дни без никаква вест от Набил Азури. Габриел реши, че ливанецът или е офейкал с аванса, или е бил убит, докато се е опитвал да влезе в Еин ал Хилве. Но на четвъртата сутрин телефонът му иззвъня. Беше Азури и се обаждаше от Бейрут. Щял да бъде в хотел „Палм Бийч“ по обяд. Габриел затвори телефона, отиде на плажа и дълго тича покрай морето. Синините му бяха започнали да избледняват и го боляха много по-малко от преди. Щом приключи кроса си, той се върна в стаята си да се изкъпе и преоблече. Когато влезе в ресторанта край басейна, Азури допиваше втората си чаша шампанско.
— Какво шибано място, Майк! Истински ад.
— Не ти плащам десет хиляди долара, за да ми докладваш каква е обстановката в Еин ал Хилве — рече Габриел. — Това е работа на Обединените нации. Намери ли стареца? Жив ли е?
— Намерих го.
Габриел го погледна нетърпеливо.
— Девойката е напуснала Еин ал Хилве през 1990 година. Повече не се е върнала.
— Как се казва?
— Фелах. Фелах ал Тамари.