— Къде е отишла?
— Явно е била умно момиче. Спечелила е стипендия от ООН да учи в Европа. Старецът й е казал да тръгва и никога да не се връща в Ливан.
— Къде е учила? — попита Габриел, въпреки че вече се досещаше за отговора.
— Във франция. Първо в Париж, после е отишла някъде на юг. Старецът не беше сигурен. Изглежда, имало е дълги периоди, през които не са поддържали връзка.
— Сигурен съм, че е било така.
— Но не се сърдел на дъщеря си. Просто искал тя да има по-добър живот в Европа. Доколкото разбрах, не е искал тя да стане поредната жертва на палестинската трагедия.
— Но тя никога не е забравила Еин ал Хилве — отрони замислено Габриел. — Какво е следвала?
— Завършила е археология.
Габриел си спомни как изглеждаха ноктите на ръцете й. Тогава си беше помислил, че е грънчарка или че професията й е свързана с работа на полето. Една археоложка определено би могла да има такива нокти.
— Археология? Сигурен ли си?
— Беше категоричен по този въпрос.
— Нещо друго?
— Преди две години му изпратила много странно писмо — обясни Азури. — Молела го да унищожи всички писма и снимки, които му била пращала през годините от Европа. Но старецът не изпълнил желанието на дъщеря си. Писмата и снимките били всичко, което му било останало от нея. Две седмици по-късно някакъв бабаит нахълтал в стаята му и ги изгорил вместо него.
„Приятел на Халед“ — помисли си Габриел. Халед се опитваше да заличи миналото й.
— Как изкопчи информацията от него?
— Ти получи информацията, която искаше. Остави подробностите по придобиването й на мен, Майк.
— Показа ли му портрета?
— Показах го. Той се разплака. Не бил виждал дъщеря си от петнадесет години.
Час по-късно Габриел напусна хотела и отиде с наетата кола на летището, където изчака вечерния полет за Тел Авив. Когато стигна на улица „Наркис“, минаваше полунощ. Киара вече спеше. Той се мушна в леглото и тя се размърда, но не се събуди. А когато докосна с устни голото й рамо, жената измърмори нещо несвързано и се отдръпна от него. Габриел погледна към нощното си шкафче. Документите бяха изчезнали.
35. Тел Мегидо, Израел
На следващата сутрин Габриел отиде в Армагедон.
Остави шкодата си на паркинга за посетители и тръгна да се изкачва по пътеката към върха на хълма под палещите лъчи на слънцето. Спря за момент да огледа Долината на Израил. За него тя беше просто родина, но теолозите и онези, които бяха обсебени от пророчествата за края на света, вярваха, че тя ще бъде мястото на апокалиптичния сблъсък между силите на доброто и злото. Независимо от бъдещите бедствия, хълмът Тел Мегидо вече бе станал свидетел на много кръвопролития. Разположен на кръстопът между Сирия, Египет и Месопотамия, през хилядолетията той беше послужил за арена на дузина големи битки. Асирийци, израилтяни, ханаанци, египтяни, филистимяни, гърци, римляни и кръстоносци — всички те бяха проливали кръв под този хълм. Наполеон разгромил там османските турци през 1799 година, а след малко повече от век британският генерал Алънби ги победил отново.
Върхът на хълма представляваше същински лабиринт от траншеи и ями. Вече повече от век Тел Мегидо бе обект на периодични археологически разкопки. Досега археолозите бяха открили доказателства, че градът на върха на хълма е бил разрушаван и построяван наново около двадесет и пет пъти. В момента пак се копаеше. От една от траншеите се чу английска реч с американски акцент. Габриел се приближи до нея и погледна вътре. Двама студенти от Американския колеж, момче и момиче, се бяха навели над нещо, полузаровено в почвата. Алон помисли, че са кости, но не беше сигурен.
— Търся професор Лавон — обясни той.
— Тази сутрин той работи в К — отговори му момичето.
— Не разбирам.
— Изкопите са разположени във формата на решетка. Всеки участък е обозначен с буква. По този начин можем да картографираме местоположението на всяка находка. Вие сте застанали до 3. Виждате ли табелата? Професор Лавон работи в участък К.
Габриел се придвижи до изкопа, обозначен с К, и отново погледна надолу. На дъното му, на два метра под повърхността, се беше привела дребна човешка фигура, носеща широкопола сламена шапка. Професорът разкопаваше твърдия подпочвен слой с малка кирка и както обикновено, изглеждаше напълно погълнат от работата си.
— Откри ли нещо интересно, Ели?
Кирката спря да се движи. Професорът погледна нагоре.