— Значи смяташ, че Фелах ал Тамари е познавала Халед?
— Убеден съм.
— Нещо не ми се връзва. За да остане скрит през всичките тези години, Халед трябва да е бил много предпазлив.
— Вярно е — каза Габриел, — но той знаеше, че Фелах ще загине при бомбения атентат в Лионската гара и че тайната му ще бъде съхранена. Тя го обичаше, а той я излъга.
— Разбирам какво имаш предвид.
— Но най-неопровержимото доказателство, че са се познавали, идва от баща й. Фелах го е помолила да изгори писмата и снимките, които му е изпращала през годините. Това означава, че Халед е присъствал на някои от тях.
— Като Халед ли?
Габриел поклати глава:
— Те са представлявали по-голяма заплаха заради друго. Сигурно го е споменавала с другото му име — френското.
— Значи смяташ, че Халед се е запознал с момичето при нормални обстоятелства и по-късно го е вербувал?
— Точно така е постъпил — отговори Габриел. — Така би постъпил и баща му.
— Може да са се срещнали къде ли не.
— Вероятно е било на място като това.
— На археологически разкопки ли?
— Тя е била студентка по археология. Вероятно Халед също е бил такъв. Или пък е бил професор като теб.
— А може би просто е бил един привлекателен арабин, с когото се е запознала в някой бар.
— Ние знаем името й, Ели. Знаем, че е била студентка и че е следвала археология. Ако тръгнем по следите на Фелах, те ще ни отведат до Халед. Сигурен съм.
— Ами проследи ги тогава.
— По очевидни причини засега не мога да се върна в Европа.
— А защо не се обърнеш към Службата и не оставиш нейните търсачи да свършат тази работа?
— Защото след фиаското в Париж никой няма да иска да се занимава с Халед на европейска територия — или поне не официално. Освен това аз съм представител на Службата и възлагам тази работа на теб. Искам да го откриеш, Ели. Тайно. Ти имаш тази дарба. Знаеш как се вършат подобни работи, без да се вдига шум.
— Така е, но съм загубил форма.
— А във форма ли си да пътуваш?
— Стига да няма грубости. Това е в твоята област. Аз съм книжният плъх, а ти — човекът с мускулите.
Лавон извади от джоба на ризата си цигара и я запали, като я заслони с ръка от вятъра. Преди да заговори отново, погледна за момент към Долината на Израил.
— Но ти винаги си бил такъв, нали, Габриел? Харесва ти да играеш ролята на чувствителния художник, но дълбоко в себе си приличаш на Шамрон повече, отколкото си даваш сметка.
— Халед ще убие още хора. Може би ще изчака до следващия април, а може би и по-скоро ще си намери нова цел — нещо, което да му позволи да утоли временно жаждата си за еврейска кръв.
— А може би ти страдаш от същата жажда?
— Донякъде — призна Габриел. — Но тук не става въпрос за отмъщение, а за справедливост. За опазване живота на невинни хора. Ще го намериш ли заради мен, Ели?
Лавон кимна.
— Не се притеснявай, Габриел. Ще го открия… Преди да е убил още хора.
Те замълчаха за момент и се загледаха към долината.
— Ние ли ги прогонихме, Ели?
— Кого, ханаанците ли?
— Не, Ели. Арабите.
— Със сигурност не сме ги помолили да останат — отговори Лавон. — Може би така е било по-лесно.
Един син седан беше паркиран на улица „Наркис“ с работещ двигател. Габриел разпозна лицето на мъжа, който седеше зад волана. Той влезе в жилищната сграда и изкачи бързо стълбището. На площадката, пред полуотворената врата на апартамента, бяха оставени два куфара. Киара седеше във всекидневната, облечена с изискан черен костюм и с обувки с висок ток. Беше гримирана. Габриел никога преди не я беше виждал с грим.