— Така и трябва да бъде.
Умълчаха се, загледани в движещите се светлини на един риболовен кораб, който се носеше бавно към Тивериада.
— Искам да те питам нещо — продума накрая Габриел.
— Знам. Ще говориш с мен за Тохнит Далет. За Бейт Сайед и Самария.
— Как разбра?
— Бродиш в необятността на палестинската болка от доста време насам. Логично е.
Той зададе на Шамрон същия въпрос, който беше отправил към Ели Лавон преди седмица в Мегидо:
— Ние ли ги прогонихме?
— Разбира се, че ние — отвърна Шамрон, после добави напрегнато: — Но само на няколко места и при специфични обстоятелства. Ако питаш мен, трябваше да прогоним повече от тях. Ето къде сгрешихме.
— Не говориш сериозно, Ари.
— Нека ти обясня. Историята ни отреди да бъдем губеща сила. През 1947 година Обединените нации решиха да ни дадат парче земя, на което да основем новата си държава. Помниш ли, четири пети от Британския мандат в Палестина вече бяха отцепени, за да бъде създадена Трансйордания. Осемдесет процента! От останалите двадесет процента ООН ни даде половината — десет процента от Британския мандат в Палестина, Крайбрежната равнина и пустинята Негев. Но арабите пак казаха не. Представи си, ако бяха казали да. Представи си, ако бяха казали да през 1937 година, когато Британската кралска комисия препоръча подялбата. Колко милиона хора можехме да опазим? Твоите дядо и баба щяха още да са живи. Моите родители и моите сестри можеха още да са живи. Но какво направиха арабите? Те казаха не, минаха на страната на Хитлер и насърчиха нашето изтребление.
— Това оправдава ли ни, че сме ги прогонили?
— Не, а и ние не го направихме по тази причина. Арабите бяха прогонени вследствие на войната, която те започнаха. Земята, която ни даде ООН, беше населена с петстотин хиляди евреи и четиристотин хиляди араби. Онези араби бяха вражеска сила, готова да ни унищожи. Знаехме, че в момента, в който обявим независимостта си, ще се превърнем в мишена, ще бъдем заплашени от панарабско нашествие. Трябваше да подготвим бойното поле. Не можехме да водим две войни едновременно — с едната ръка да воюваме с египтяните и с йорданците, докато с другата се сражаваме с арабите от Бейт Сайед и Самария. Те трябваше да си отидат.
Шамрон усети, че Габриел продължава да го гледа със съмнение и попита:
— Кажи ми нещо: мислиш ли, че ако арабите бяха спечелили войната, щеше да има някакви еврейски бегълци? Виж какво стана в Хеброн. Събраха евреите в центъра на града и ги избиха. Нападнаха конвой с лекари и сестри, насочили се към Маунт Скопус, и ги заклаха до един. За да са сигурни, че никой няма да оживее, заляха камионите с бензин и ги запалиха. Ето с какви врагове си имахме работа. Целта им беше да ни избият всичките, така че никога да не се върнем. Целта им е същата и до днес. Искат да ни изтребят до крак.
Габриел повтори пред Ари думите, които Фелах му бе казала по време на пътуването им до Париж: „Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате страданията ми и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните“.
— Наистина си ги е причинила сама — рече Шамрон.
— Но имало ли е повсеместна стратегия за прогонване? Участвал ли си в етническо прочистване от политически подбуди?
— Не. И доказателствата за това са навсякъде около теб. Завчера си вечерял в Абу Гош. Ако имаше повсеместна политика на гонения, Абу Гош щеше ли да бъде там? Защо Самария е изчезнала от Западна Галилея, а Ал Макър е все още там? Защото жителите на Абу Гош и Ал Макър не се опитаха да ни изколят. Но може би именно в това е грешката ни. Трябвало е да ги прогоним всичките, вместо да се опитваме да запазим арабско малцинство в центъра на държавата си.
— Тогава бежанците щяха да са повече.
— Така е, но ако бяха лишени от надеждата да се завърнат някога, може би щяха да се интегрират в Йордания и Ливан, вместо да позволят да бъдат използвани за пропаганда, целяща да изкара държавата ни като свърталище на демони. Защо бащата на Фелах ал Тамари продължава да живее в Еин ал Хилве и до днес? Защо нито една от братските арабски държави — нации, с които има общ език, култура и религия — не го е приела? Понеже те искат да го използват като довод, който да постави под въпрос правото ми на съществуване. Аз съм тук. Живея, дишам. Съществувам. Не се нуждая от ничие разрешение, за да ме има. Не ми трябва ничие одобрение. И определено нямам къде другаде да отида. — Той погледна към Габриел. — Искам само ти да я наглеждаш вместо мен. Очите ми вече не са това, което бяха.