Светлините на риболовния кораб изчезнаха в пристанището на Тивериада. Ари внезапно придоби уморен вид.
— На това място никога няма да има мир, пък и никога не е имало. Откакто сме дошли в тези земи от Египет и Месопотамия, непрекъснато воюваме. С ханаанци, асирийци, филистимяни, римляни, амалеки. Заблудихме се и повярвахме, че враговете ни са се отказали от мечтата си да ни унищожат. Молим се на бог за невъзможни неща. Мир без справедливост, опрощение без обезщетение. — Той изгледа предизвикателно Алон. — Любов без саможертва.
Габриел се изправи и се приготви да тръгва.
— Какво да кажа на министър-председателя?
— Кажи му, че трябва да обмисля предложението.
— Отдел „Операции“ е просто една междинна спирка, Габриел. Един ден ти ще си шефът. Мемунехът.
— Ти си Мемунехът, Ари. И винаги ще бъдеш.
Шамрон се засмя доволно, а после отново попита:
— Какво да му предам, Габриел?
— Кажи му, че аз също нямам къде другаде да отида.
Телефонното обаждане на Джулиан Ишърууд осигури на Габриел дълго търсения повод да премахне последните следи, които Киара беше оставила в апартамента. Той се свърза с една благотворителна фондация за руски имигранти и заяви, че иска да направи дарение. На следващата сутрин две кльощави момчета от Москва дойдоха и отнесоха всички мебели от всекидневната: диваните и столовете, масичките и лампите, кухненската маса, дори декоративните месингови купи и керамичните чинии, които Киара беше подбрала и наредила така грижливо. Спалнята остави непокътната, с изключение на чаршафите, които все още бяха пропити с ванилов аромат от косата на Киара.
През следващите дни през улица „Наркис“ минаваше неспирен поток от товарни камиони. Голямата бяла лабораторна маса пристигна първа, последвана от насочващи се флуоресцентни и халогенни лампи. От реномирания магазин за художествени материали „Л. Корнелисън & син“, разположен на улица „Грейт Ръсел“ в Лондон, му доставиха пратка с четки, бои, разтворител и лак. Едно химическо предприятие от Лийдс изпрати няколко кутии с избухливи разтворители, които събудиха необичайно голям интерес в израелските пощенски служби. От Германия пристигна скъп микроскоп с подвижно рамо, а от една венецианска работилница — два големи дъбови статива.
„Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ — маслената картина, приписвана неособено убедително на Еразъм Квелин — пристигна на следващия ден. Габриел прекара по-голямата част от следобеда в разглобяване на сложния транспортен сандък и прибегна до помощта на Шамрон, за да постави огромната картина на два статива. Изображението на Даниил, заобиколен от диви зверове, заинтригува Ари и той остана до късно през нощта. А Габриел, въоръжен с памучни тампони и купа с разтвор от дестилирана вода и амоняк, се зае с досадната задача да почисти повърхността на картината от образувалия се в продължение на век слой мръсотия.
Алон се опита да възстанови, доколкото е възможно, работните си навици от Венеция. Ставаше, преди да се е развиделило, и се противопоставяше на навика си да включи радиото, защото се опасяваше, че дневната порция кръвопролития и постоянните сигнали за тревога могат да развалят магията, в която го бе потопила картината. Стоеше в ателието до обяд и обикновено късно вечер се връщаше да продължи работата си. Прекарваше на булевард „Цар Саул“ колкото е възможно по-малко време, затова научи за оставката на Лев по радиото в колата си, докато шофираше от улица „Наркис“ към „Маунт Херцел“, за да види Леа. Когато бяха заедно, пътешествията й до Виена бяха по-незначителни и краткотрайни. Тя му задаваше въпроси за миналото им.
— Къде се запознахме, Габриел?
— В „Бетсал’ел“. Ти си художник, Леа.
— Къде се оженихме?
— В Тивериада. На терасата на Шамрон, която гледа към Генисаретското езеро.
— И сега си реставратор?
— Учих във Венеция при Умберто Конти. Ти имаше обичая да ме посещаваш през няколко месеца. Позира като немска девойка от Бремен. Спомняш ли си?
Един горещ юнски следобед Габриел пиеше кафе заедно с доктор Бар Зви в служебната столова на клиниката.
— Тя ще бъде ли в състояние да излезе някога оттук?
— Не.
— А за кратки периоди?
— Възможно е — отговори лекарят. — Всъщност мисля, че това е доста добра идея.
Първите няколко пъти Леа излизаше от клиниката, придружена от медицинска сестра. После, когато започна да се чувства по-уверено навън, Габриел сам я водеше в апартамента си. Тя сядаше на един стол в ателието му и го наблюдаваше как работи в продължение на часове. Понякога присъствието й му действаше успокоително, друг път му причиняваше нетърпима болка. Но винаги му се искаше да я настани до статива и да пресъздаде жената, която беше качил в колата през онази снежна нощ във Виена.