Арабинът се загледа в края на цигарата си.
— Излишно е да казвам, че жена ми получи разрешение да замине на лечение в Йерусалим, но за това трябваше да платя висока цена — съгласих се да ви сътруднича. От време на време Соломон хвърля в затвора синовете ми — просто за да се сдобива с информация. Той дори затвори мой роднина, който живее от израелската страна на Зелената линия. Но когато наистина иска да ме притисне, заплашва, че ще каже на жена ми за моето предателство. Соломон знае, че тя никога няма да ми прости.
Габриел вдигна поглед от своя Караваджо.
— Свърши ли?
— Да, така мисля.
— Тогава защо не ми кажеш за Халед?
— Халед — повтори Арвиш, поклащайки глава. — Халед е най-малкият ти проблем. — Замълча и погледна към тъмния таван. — Израел е объркан. „Той се превърна за останалите народи в нежелан кораб, в самотно диво магаре“. — Очите му отново се спряха на Габриел. — Знаеш ли кой е написал тези думи?
— Осая — отвърна с безразличие Габриел.
— Правилно — каза Арвиш. — Ти вярващ ли си?
— Не — отговори честно Габриел.
— Нито пък аз — призна си арабинът, — но може би трябва да се вслушаш в съвета на Осая. Какво е израелското решение на проблемите с Палестина? Да изгради стена. Да действа, по думите на Осая, като премества синорите на полята. Вие, евреите, се жалвате за вековете, които сте прекарали в гетото, а какво правите с Разделителната стена? Строите първото палестинско гето. Даже по-лошо — строите гето за себе си.
Арвиш тъкмо вдигаше цигарата към устата си, когато Яков се отдалечи от прозореца и я изби от сакатата му ръка. Палестинецът се усмихна с превъзходството на жертва, после изви ръка и помоли Яков за чаша чай. Яков се върна до прозореца и остана неподвижен.
— Днес няма чай — заяви арабинът. — Само пари. За да получа парите си, трябва да се подпиша във ведомостта на Соломон и да сложа пръстовия си отпечатък. По този начин, ако го предам, той може да ме накаже. Има само една участ за сътрудника в нашата част на тази земя. Смърт. И не смърт с достойнство, а библейска смърт. Ще бъда убит с камъни или нарязан на парчета от фанатичните убийци на Арафат. Ето как Яков се подсигурява, че му казвам само истината, и то навреме.
Яков се наведе напред и зашепна в ухото на палестинеца — като адвокат, инструктиращ свидетеля си, подложен на разпит.
— Соломон е ядосан от моите думи. Той иска да се заловим за работа. — Арвиш се взря за момент в Габриел. — Но не и ти, Джибрил. Ти си търпелив.
Габриел вдигна очи.
— Къде е Халед?
— Не знам. Знам само, че Арафат те излъга тази сутрин. Прав си. Халед съществува и той е поел по пътя на баща си и дядо си.
— Той ли извърши атентата в Рим?
След моментно колебание Арвиш погледна към тъмната фигура на Яков, после бавно кимна.
— По заповед на Арафат ли действа?
— Не мога да кажа със сигурност.
— Какво можеш да кажеш със сигурност?
— Той поддържа връзка с Муката.
— Как?
— По няколко различни начина. Понякога чрез факсове. Те се пускат последователно от различни апарати и докато стигнат до Териториите, почти не могат да се прочетат.
— Какво друго?
— Друг път използва кодирани имейли, които се препращат през куп различни адреси и сървъри. Понякога изпраща съобщения на Арафат чрез куриерска пратка или чрез посещаващи ни делегации. Въпреки че през повечето време просто използва телефона.
— Можеш ли да идентифицираш гласа му?
— Не съм сигурен дали някога съм го чувал да говори.
— А виждал ли си го?
— Мисля, че го видях веднъж, преди много години, в Тунис. Някакъв млад мъж дойде на посещение и остана няколко дни в резиденцията на Арафат. Имаше френско име и паспорт, но говореше арабски като палестинец.
— Какво те кара да мислиш, че е бил Халед?
— Поведението на Арафат. Той направо грейна в присъствието на този млад мъж. Определено се беше вдетинил.
— Това ли е всичко?
— Не. Имаше нещо в неговата външност. Винаги казват, че Халед приличал на дядо си. А този мъж поразително приличаше на шейх Асад.
Арвиш замълча. Яков вдигна ръка и насочи узито си към главата на арабина. Палестинецът се усмихна и измъкна ризата от панталоните си. На гърба му беше залепен плик. Габриел го бе пропуснал при бързото претърсване за оръжие, докато информаторът беше отзад в колата. Арвиш отлепи плика и го подхвърли на Габриел, който надзърна в него и изтърси в скута си снимката, която бе вътре. На нея се виждаше млад мъж с поразителна красота, седнал до Арафат край една маса. Той, изглежда, не знаеше, че го снимат.