Когато призивът за молитва свърши, той се изправи и се приготви да тръгва.
— Къде е Хадави? — попита Мартино.
— В Цюрих.
— Той ни е нещо като бреме, не мислиш ли?
Абу Садик кимна.
— Искаш ли да го преместя?
— Не — отвърна Пол. — Просто го убий.
Главата на Мартино се проясни, докато стигна до „Плас дьо ла Префектюр“. „Колко са различни нещата в този край на Марсилия!“ — помисли си той. Улиците бяха по-чисти, магазините — по-многобройни. Археологът в него можеше да размишлява за природата на двата свята, които съжителстваха в този старинен град. Единият се бе съсредоточил върху набожността, другият — върху консумацията. Единият имаше много деца, другият ги смяташе за финансово бреме. Мартино бе убеден, че не след дълго французите щяха да бъдат малцинство в собствената си страна, заселници в собствената си земя. Скоро — след век или малко повече — Франция щеше да бъде мюсюлманска държава.
Той зави по булевард „Сен Реми“. С три платна и разделена по средата от платен паркинг, улицата се изкачваше към малък зелен парк с изглед към пристанището. Сградите от двете й страни бяха еднакво високи и построени от великолепен вулканичен камък. Железни решетки покриваха прозорците на партера. В много от тях се помещаваха фирмени офиси — адвокатски кантори, лекарски кабинети, агенции за недвижимо имущество, а нагоре по улицата имаше няколко банки и голям магазин за вътрешно обзавеждане. В най-долния й край пък, там, където бе началото на „Плас дьо ла Префектюр“, имаше два павилиона, разположени един срещу друг. Единият продаваше вестници, а другият — сандвичи. През деня на улицата ставаше малък пазар, но сега се бе здрачило и продавачите бяха прибрали сирената и зеленчуците си и се бяха разотишли по домовете си.
Сградата с номер 56 беше само жилищна. Фоайето бе чисто, стълбището — широко, с дървен парапет и нова пътека на стълбите. Апартаментът беше празен, с изключение на една бяла кушетка и телефон на пода.
Мартино се наведе, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му телефонен секретар — точно както бе очаквал.
— В Марсилия съм. Обади ми се, когато можеш.
Затвори телефона и седна на кушетката. Усети натиска на пистолета отзад на кръста си. Протегна се и го измъкна от колана на дънките си. Деветмилиметров „Стечкин“ — пистолетът на баща му. В продължение на много години след смъртта му в Париж той бе събирал прах в полицейския архив като улика за съдебен процес, който никога не се състоя. През 1985 година един агент от френското разузнаване бе отнесъл тайно пистолета в Тунис и го бе подарил на Арафат. Той пък го даде на Мартино.
Телефонът иззвъня. Мартино вдигна слушалката.
— Мосю Веран?
— Мими, любов моя! — възкликна Пол. — Толкова се радвам да чуя гласа ти.
16. Рим
Телефонът го събуди. Като всички телефони в тайните квартири, той нямаше звънец, а само мигаща лампичка, ярка като маркировка в тунел. Той протегна ръка и долепи слушалката до ухото си.
— Събуди се — каза Шимон Пацнер.
— Колко е часът?
— Осем и половина.
Габриел бе спал дванадесет часа.
— Облечи се. Има нещо, което трябва да видиш, щом си в града.
— Анализирах снимките. Изчетох всички доклади. Няма нужда да го виждам.
— Напротив.
— Защо?
— Ще те ядоса.
— И каква полза от това?
— Понякога е необходимо човек да се разгневи — отговори Пацнер. — Ще се видим след час на стълбите на галерия „Боргезе“. Не ме оставяй да стърча там като идиот.
Габриел стана от леглото и стоя дълго под душа, чудейки се дали да си обръсне брадата. Накрая реши само да я подстриже. Облече един от тъмните костюми на хер Клемп и отиде до Виа Венето да пие кафе. Един час след разговора с Пацнер вече крачеше по сенчестата чакълена алея към стълбите на галерията. Римският катса седеше на мраморна пейка в предния двор и пушеше.
— Хубава брада — отбеляза Пацнер. Но оглеждайки лицето му, изстена: — Боже, изглеждаш ужасно!
— Имах нужда от алиби, за да стоя в хотелската си стая в Кайро.
— Как го направи?
Габриел обясни: обикновено лекарство, което, като се погълне, вместо да се използва по предписание, има пагубен, но краткотраен ефект върху стомаха.
— Колко дози взе?
— Три.
— Горкият!
Отправиха се на север през парка. Пацнер крачеше отмерено — като под ударите на барабан, който само той чуваше. Габриел вървеше до него, изтощен от твърде многото пътуване и грижи. На края на парка, близо до Ботаническата градина, започваше улицата без изход. Дни наред след бомбения атентат журналисти от световните медии бяха лагерували на нея. Земята още бе осеяна с техните фасове и смачкани пластмасови чашки от кафе. На Габриел мястото му заприлича на фермерска земя след ежегодния фестивал за прибиране на реколтата.