— А ти?
— Последното, от което се нуждаете в Марсилия, е някакъв старец да ви надзърта над рамото. С Рами ще ви оставим тук, а ние ще се върнем в Тел Авив утре вечер.
Габриел взе сателитната снимка на булевард „Сен Реми“ и внимателно я разгледа.
— Алеф, Бет, Айн, Коф — каза Шамрон. — Ще бъде, както някога.
— Да — отвърна Габриел. — Какво би могло да се обърка?
Яков и Дина останаха на борда на „Фиделити“, а Габриел закара Шамрон и Рами на брега. Рами скочи на кея и задържа моторницата неподвижна, докато Шамрон бавно слезе от нея.
— Това е краят — каза Габриел. — След това приключвам.
— Опасявам се, че важи и за двама ни — отвърна Ари. — Ще се върнеш у дома и ще остаряваме заедно.
— Ние вече сме остарели.
Шамрон сви рамене.
— Но не прекалено остарели за една последна нощ.
— Ще видим.
— Ако трябва да стреляш, не се колебай. Изпълни дълга си.
— Към кого?
— Към мен, разбира се.
Габриел направи завой с моторницата и се отправи към изхода на пристанището. Погледна назад и зърна Шамрон да стои неподвижно на кея с вдигната за сбогом ръка. Когато се обърна повторно, Стареца си бе отишъл. „Фиделити“ вече бе на път. Габриел даде газ и я последва.
18. Марсилия
Двадесет и четири часа след пристигането на „Фиделити“ в Марсилия Габриел бе започнал да ненавижда входа на жилищна кооперация номер 56 на булевард „Сен Реми“. Опротивя му и самата врата. И ключалката, и касата. Мразеше сивия камък на сградата и железните решетки на партерните прозорци. Роптаеше срещу всички, които минаваха край нея по тротоара, особено срещу изглеждащите като араби мъже между двадесет- и четиридесетгодишна възраст. Обаче най-много презираше другите обитатели: изискания господин със сако на „Пиер Карден“, който бе адвокат и кантората му се намираше нагоре по улицата; грандамата с посребрена коса, чийто териер всяка сутрин се изхождаше на тротоара; жената на име Софи, която пазаруваше хранителни продукти и доста приличаше на Леа.
Гледаха екрана на смени — един час пред монитора, два часа почивка. Всеки си имаше своя поза на гледане. Яков пушеше и се взираше намръщено в екрана, сякаш само със силата на волята си можеше да застави Халед да се появи на него. Замислена, Дина седеше на дивана в салона с кръстосани крака, с ръце върху коленете, напълно неподвижна. Само от време на време потупваше с показалеца на дясната си ръка. Габриел, който бе свикнал да стои с часове пред обекта на своята работа, крачеше бавно пред екрана, наклонил глава, подпрял замислено брадичката си с ръка. Ако Франческо Тиеполо внезапно се появеше отнякъде на борда на „Фиделити“, щеше да разпознае позата му, защото бе същата, която заемаше, когато преценяваше дали картината е завършена.
Смяната на колите за наблюдение беше единственото развлечение в монотонността на наблюдението. Айните бяха постигнали пълен синхрон, така че тя се осъществяваше с прецизността на балет. Подменящата кола се приближаваше до платения паркинг от юг. Предишният автомобил даваше на заден и излизаше, после новата кола заемаше празното място. Веднъж двама айни нарочно си удариха броните и започнаха убедителна разправия заради евентуални наблюдатели от противниковата страна. Винаги настъпваха няколко напрегнати секунди, докато изображението изчезваше от едната камера и се появяваше на новата. Габриел беше наредил да се извършат всички необходими настройки на ъгъла за наблюдение и фокусиране.
Въпреки че той стоеше затворен на „Фиделити“, нареди на Дина и Яков да се държат като обикновени туристи. Габриел поемаше двойни и тройни смени пред екрана, за да могат те да обядват в някой ресторант край кея или да обиколят с мотоциклета околностите на града. Яков си постави за цел да изминава пътя за бягство по различно време на деня, за да свикне с трафика. Дина си купуваше дрехи от някой от бутиците, разположени на пешеходните улици, или си слагаше бански и правеше слънчеви бани на задната палуба. По тялото й личаха следите от кошмара на площад „Дизенгоф“ — дебела червена резка през дясната страна на корема й и дълъг неравен белег на дясното й бедро. По улиците на Марсилия те бяха скрити от облеклото й, но на борда на „Фиделити“ тя не си правеше труда да ги прикрива от Габриел и Яков.