Лев му бе предложил да използва йерусалимска тайна квартира, но Шамрон учтиво му бе отказал. Вместо това, той инструктира Тамара да намери в склада походно легло и да помоли Геула да му изпрати куфар с чисти дрехи и прибори за бръснене. Също като Габриел, той бе спал малко през изминалата седмица. През някои нощи крачеше с часове по коридорите или седеше навън и пушеше с бодигардовете от Шабак. Но най-вече лежеше на походното легло, гледаше светещите червени цифри на електронния часовник на бюрото си и пресмяташе минутите, които оставаха до годишнината от разрушаването на Бейт Сайед. Запълваше празните часове, като си спомняше за минали акции. Очакване, винаги очакване. Някои агенти полудяваха от това. За Шамрон то беше наркотик, подобен на първите любовни трепети. Горещите вълни, внезапния студ, присвиването на стомаха — беше ги преживял безброй пъти през годините в задните улички на Дамаск и Кайро, по калдъръмените улички на Европа и в запустялото предградие на Буенос Айрес. Там чакаше Адолф Айхман — главния организатор на холокоста — да слезе от градския автобус. „Подходящият начин да приключиш с това — помисли си Шамрон. — Една последна нощ на бдение. Едно финално очакване телефонът да иззвъни“. Когато това най-сетне се случи, острият електронен звук му прозвуча като музика. Той затвори очи и го изчака да звънне втори път. После се протегна в тъмнината и приближи слушалката до ухото си.
Дигиталният часовник на телевизионния екран показваше 12:27 часа през нощта. Според плана трябваше да дежури Яков, но сега беше последната вечер преди крайния срок и никой не желаеше да спи. Те седяха на дивана в салона, Яков — в обичайната си предизвикателна поза, Дина — по йогистки, а Габриел — сякаш очакваше известие от мъртвец. Тази нощ булевард „Сен Реми“ беше спокоен. Двойката, която мина бавно край вратата в 12,57 часа, беше първото нещо, което се появяваше в полезрението на камерата от петнадесет минути насам. Габриел погледна Дина, чиито очи бяха вперени в екрана.
— Видя ли това?
— Видях го.
Габриел се изправи и отиде до конзолата. Извади касетата от записващия видеоапарат и сложи на нейно място нова. После постави касетата във възпроизвеждащия апарат и я пренави. Дина надзърташе зад рамото му. Натисна бутона „Старт“. Двойката влезе в кадър и мина край вратата, без да я погледне.
Габриел натисна „Стоп“.
— Виж как премести момичето от дясната си страна, която е към улицата. Използва я като щит. А виж дясната му ръка. Тя е в джоба на момичето, точно както в случая със Сабри.
Пренавиване. Старт. Стоп.
— Боже мой! — възкликна Габриел. — Той има походката на баща си!
— Сигурен ли си?
Габриел отиде до радиостанцията и повика наблюдателя пред Съдебната палата.
— Видя ли двойката, която току-що мина край сградата?
— Да.
— Къде са сега?
— Почакай. — Тишина, докато айнът смени позицията си. — Продължават по улицата към парка.
— Можеш ли да ги проследиш?
— Тук цари мъртвешка тишина. Не бих препоръчал това.
— По дяволите!
— Почакай минутка.
— Какво?
— Задръж така.
— Какво става?
— Връщат се.
— Сигурен ли си?
— Определено. Връщат се по същия път.
Габриел вдигна поглед към монитора точно когато отново влязоха в кадър, но от противоположната посока. Девойката пак беше откъм улицата, а мъжът отново бе пъхнал ръка в задния джоб на дънките й. Те спряха пред вратата на номер 56. Мъжът извади ключ от джоба си.
19. Съри, Англия
Беше малко след десет вечерта, когато Амира Асаф излезе от асансьора на Стратфордската клиника и тръгна по коридора на четвъртия етаж. Завивайки зад първия ъгъл, тя зърна бодигарда да седи на стол пред стаята на госпожица Мартинсън. Когато сестрата приближи, той вдигна очи и затвори книгата, която четеше.
— Искам да се убедя, че тя спи удобно — обясни му Амира.
Бодигардът кимна и се изправи. Не беше изненадан от старанието й. През изминалия месец тя се отбиваше в стаята всяка нощ по това време.
Амира отвори вратата и влезе. Бодигардът я последва, като затвори след себе си. Една лампа, чийто реостат бе поставен на най-ниската степен, разпръскваше мека светлина. Медицинската сестра приближи до леглото. Госпожица Мартинсън спеше дълбоко. Това изобщо не я изненада — беше й дала двойна доза приспивателно, тя щеше да спи така още няколко часа.