Той разглоби пистолетите на части, като започна с беретата и завърши с барака. Всичките оръжия се оказаха в отлично състояние. Сглоби ги отново и ги зареди, после пробва теглото и баланса на всеки от тях, обмисляйки кой да използва. Ударът вероятно нямаше да се осъществи тайно и тихо. Навярно щеше да стане на оживената улица, може би посред бял ден. Най-важното бе да се увери, че Халед е мъртъв. За тази цел се нуждаеше от огнева мощ и надеждност. Избра барака като първо оръжие, а беретата 92FS — като резервно. Реши също да действа без заглушител, който правеше скриването на оръжието твърде трудно и бавеше неговото изваждане и стрелбата. Освен това какъв смисъл имаше да използва заглушител, ако убийството се извършеше пред куп хора на улицата?
Отиде в банята и застана за миг пред огледалото да разгледа лицето си. После отвори аптечката, извади ножица, самобръсначка и тубичка крем за бръснене. Оряза брадата си и се обръсна гладко. Косата му все още бе прошарена от боядисването, ала нищо не можеше да направи за нея.
Съблече дрехите си и взе набързо душ, след това се върна в каютата да се преоблече. Нахлузи бельото и чорапите, чифт тъмносини дънки и обувки с гумена подметка. Закачи радиостанцията от лявата страна на колана на дънките си, прокара единия кабел до ухото си, а другия — до лявата си китка. След като ги залепи с черно тиксо, облече черна риза с дълги ръкави. Беретата мушна под колана на дънките отзад на гърба си. Баракът бе достатъчно компактен, за да се побере в джоба на коженото му яке. Своето Джи Пи Ес проследяващо устройство — малък диск с размерите на монета от едно евро — мушна в предния джоб на дънките си.
Седна в края на леглото и зачака. Пет минути по-късно на вратата се почука. Часовникът показваше два часа и дванадесет минути след полунощ.
— Колко сигурни са експертите ти?
Министър-председателят погледна към панела с мониторите и зачака отговор. На единия монитор се виждаше лицето на Лев. Генералният директор на Шабак — Моше Ярив — заемаше втория, а генерал Амос Шарет, шефът на Аман — третия.
— Няма никакво съмнение — отговори Лев. — Мъжът на снимката, дадена ни от Махмуд Арвиш, е същият, който току-що е влязъл в жилищната кооперация в Марсилия. Единственото, от което се нуждаем сега, е вашето одобрение за започване на крайната фаза на операцията.
— Имаш го. Дай заповед на „Фиделити“.
— Слушам, господин премиер.
— Предполагам, че ще можеш да слушаш радиовръзката?
— От „Фиделити“ ще ни я препращат по сигурния канал. Ще упражняваме контрол над операцията до последната секунда.
— Препрати я и тук — каза министър-председателят. — Не искам да бъда последният, който ще научи.
След това той натисна някакъв бутон на бюрото си и трите екрана потъмняха.
Мотоциклетът беше Пиаджо Y9, графитеносив, с обявена максимална скорост сто и шейсет километра в час, макар че при тренировъчното бягство предния ден Яков бе вдигнал сто и деветдесет. Седалката беше силно наклонена напред, така че пътникът да седи малко по-високо от шофьора, което го правеше отличен мотор за един професионален убиец, въпреки че дизайнерите му не бяха имали това наум, когато го бяха конструирали. Както обикновено, двигателят запали веднага. Яков се насочи към мястото край кея, където го чакаше Габриел, с каска на главата. Той се метна на задната седалка и се настани удобно.
— Закарай ме на булевард „Сен Реми“.
— Сигурен ли си?
— Само едно минаване — отговори Габриел. — Искам да го видя.
Яков зави рязко наляво и се понесе с пълна скорост нагоре по хълма.
Беше хубава сграда на крайбрежния булевард, с мраморен под във фоайето и асансьор, който работеше през повечето време. Апартаментите откъм булеварда имаха чудесен изглед към Нил, но задните гледаха към оградения със стена двор на американското посолство. Беше сграда за чужденци и богати египтяни — друг свят, различен от сивите жилищни блокове в Хелиополис, където живееше Зубаир. Защото на полицай в Египет, пък бил той и таен агент към Мухабарат, не плащаха много.
Тръгна по стълбището. То беше широко и извито, с избеляла пътека, захваната към стъпалата с потъмнели месингови пръчки. Апартаментът беше на най-горния етаж, десетия. Зубаир изпсува наум, докато се влачеше нагоре. Двата пакета цигари „Клеопатра“ на ден бяха увредили дробовете му. Трябваше да спира на три пъти на площадките, за да си поеме въздух. Отне му цели пет минути да стигне до апартамента.