Притисна ухо до вратата и не чу никакъв звук отвътре. Изобщо не бе изненадващо. Зубаир бе проследил англичанина миналата нощ по време на пиянската му обиколка по хотелските барове и нощните клубове край реката. Беше сигурен, че той още спи.
Извади ключа от джоба си. В Мухабарат имаха чудесна колекция за наблюдение: дипломати, дисиденти, ислямисти и особено чуждестранни журналисти. Той отключи, после внимателно отвори вратата и влезе.
Апартаментът беше хладен и тъмен — пердетата бяха плътно спуснати и не пропускаха сутрешните слънчеви лъчи. Зубаир бе посещавал многократно жилището и уверено се отправи към спалнята, без да му се налага да светва лампите. Куинел спеше дълбоко сред мокрите от пот чаршафи. В застоялия въздух се носеше силната миризма на уиски. Агентът извади пистолета си и бавно тръгна през стаята към леглото. След няколко крачки обаче настъпа нещо малко и твърдо и преди да успее да отскочи, предметът изхрущя под подметката му. В дълбоката тишина звукът прозвуча пронизително. Зубаир погледна към пода и видя, че бе настъпал ръчния часовник на Куинел. Въпреки пиянството си, англичанинът се надигна в леглото. „По дяволите!“ — прокле се агентът на Мухабарат. Не беше професионален убиец и се бе надявал да убие Куинел в съня му.
— Мамка му, какво правиш тук!
— Нося ти съобщение от нашия приятел — отговори спокойно Зубаир, запазвайки самообладание.
— Не искам да имам нищо общо с него.
— Чувствата ви са взаимни.
— Тогава какво правиш, за бога, в моя апартамент?
Зубаир вдигна пистолета. Малко по-късно той излезе от жилището и заслиза по стълбите. На половината път вече дишаше тежко като маратонец, беше плувнал в пот. Спря и се облегна на парапета. Проклетите цигари „Клеопатра“! Ако не ги оставеше скоро, щеше да умре.
Марсилия, 5:22 часът сутринта. Вратата на жилищната кооперация се отвори. Някаква фигура излезе на улицата. Устното предупреждение на Дина бе чуто в командния център на булевард „Цар Саул“ в Йерусалим от Шамрон и министър-председателя. Беше чуто и до велодрума „Белсюнс“, където Габриел и Яков седяха на бордюра на шадраван със застояла вода, заобиколени от наркомани и имигранти, които нямаха къде другаде да спят.
— Кой е? — попита Габриел.
— Момичето! — отговори Дина и бързо добави: — Момичето на Халед.
— Накъде тръгна?
— На север, към „Плас дьо ла Префектюр“.
Последваха няколко секунди мълчание. В Йерусалим Шамрон крачеше по килима пред бюрото на премиера и неспокойно очакваше заповедта на Габриел.
— Не се опитвай! — прошепна той. — Ако тя забележи, че я следят, ще предупреди Халед и ще го изпуснем. Остави я да си върви.
Изминаха десет секунди, преди да прозвучи гласът на Габриел.
— Твърде рисковано е — прошепна той. — Остави я да си върви.
В Рамала митингът започна в зори. Ясер Арафат беше в много добро настроение. На присъстващите им се стори, че е възвърнал старата си форма. Приличаше на онзи Арафат, който можеше по цяла нощ да спори за идеология и стратегия с най-близките си другари, а после да потегли за митинг в отлично състояние на духа. Докато лейтенантите му излизаха от стаята, той даде знак на Махмуд Арвиш да остане.
— Започна се — каза Арафат. — Сега можем само да се надяваме. Аллах благослови святото начинание на Халед.
— То е и твое начинание, Абу Амар.
— Истина е — отвърна Арафат. — Но нямаше да е възможно без теб, Махмуд.
Арвиш кимна предпазливо. Арафат не го изпускаше от поглед.
— Добре изигра ролята си — каза той. — Хитрият начин, по който измами израелците, почти оправдава предателството ти към мен и палестинския народ. Изкушен съм да ти простя престъплението, но не мога.
Махмуд почувства пристягане в гърдите. Арафат се усмихна.
— Наистина ли си помисли, че предателството ти ще бъде опростено?
— Жена ми — заекна Арвиш. — Евреите ме накараха…
Арафат неприязнено махна с ръка.
— Звучиш като дете, Махмуд. Недей да увеличаваш унижението си, като молиш за живота си.
Точно тогава вратата се отвори и двама униформени от охраната влязоха в стаята с готови за стрелба автомати. Арвиш се опита да измъкне пистолета си от кобура, но нечий приклад го удари в кръста и взрив от непоносима болка го запрати на пода.
— Днес ще умреш като предател — каза Арафат. — Смърт, достойна за куче.
Охранителите вдигнаха Арвиш за краката и ръцете, изнесоха го от стаята и го понесоха надолу по стълбите. Арафат отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор, когато Арвиш и хората от охраната се показаха. Втори удар с приклад запрати отново Махмуд на земята. После заеча стрелбата. Бавно и ритмично, те започнаха от краката към главата. Муката се огласи от гърмежите на калашниците и писъците на умиращия предател. За Арафат това бяха най-удовлетворяващите звуци — звуците на революцията, на отмъщението.