— Извинете, мосю, да не сте се загубили?
Габриел се обърна и свали каската си. Жената стоеше в края на стълбите — млада, на не повече от тридесет години, с големи кафяви очи и къса тъмна коса. Беше го заговорила на френски.
— Не, не съм се загубил — отвърна й Габриел също на френски.
— А може би търсите някого?
„Защо привлекателна жена като теб заговаря спокойно непознат?“, помисли си той и направи крачка към нея. Тя не помръдна, но Габриел долови лек страх в тъмните й очи.
— Не, не търся никого.
— Сигурен ли сте? Бих се заклела, че търсите някого. — Жената наклони леко глава на една страна. — Може би издирвате съпругата си?
Габриел изпита усещането, че лицето му пламва. Вгледа се по-внимателно в непознатата и осъзна, че я беше виждал и преди това. Тя беше жената, дошла в апартамента с Халед. Дясната му ръка стисна по-здраво дръжката на барака.
— Името й е Леа, нали? Живее в психиатрична клиника в Южна Англия, или поне живееше. Стратфордската клиника, нали? Беше регистрирана под името Лий Мартинсън.
Габриел се хвърли напред и я стисна за гърлото.
— Какво сте й сторили? Къде е тя?
— В ръцете ни е — изхъхри жената. — Но не знам къде е.
Габриел я блъсна назад към ръба на стълбището.
— Къде е? — повтори той въпроса на арабски. — Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език.
— Казвам ти истината.
— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.
Той я избута по-близо до ръба. Ръката й се протегна назад за парапета, но само опипа въздуха. Габриел я разтърси силно.
— Ако ме убиеш, с теб е свършено… С жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.
— И какво ще стане, ако постъпя, както кажеш?
— Ще спасиш живота й.
— А моя?
Тя остави въпроса му без отговор.
— Кажи на останалите от екипа ти да се оттеглят. Заповядай им незабавно да напуснат Марсилия. Иначе ще издадем на френските власти, че сте тук и това само ще влоши положението ви.
Той зърна Яков бавно да се качва по стълбите към него. С лявата си ръка му даде знак да спре. Точно тогава гласът на Дина прозвуча в ухото му: „Пусни я да си върви, Габриел! Ние ще открием Леа. Не играй по свирката на Халед“.
Габриел погледна девойката в очите.
— А ако им кажа да се оттеглят?
— Аз ще те заведа при нея.
Той отново я разтърси.
— Значи знаеш къде е тя?
— Не, ще ни упътят къде да отидем. Поетапно. Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре.
— А какво ще се случи с мен?
— Не е ли страдала достатъчно? Спаси жена си, Алон. Ела с мен и прави точно каквото ти казвам. Това е единственият ти шанс.
Габриел погледна към стълбите и видя Яков да поклаща глава. Дина шепнеше в ухото му: „Моля те, Габриел, кажи й не.“
Той погледна жената в очите. Шамрон го бе обучил да разпознава емоциите на хората, да различава искреността от лъжата, но в зениците на момичето видя само праволинейната вяра на фанатичка, вярата, че минаването през страданието оправдава всеки акт, независимо колко е жесток. Забеляза също и непоклатимо спокойствие. Това момиче беше тренирано. Обучението й щеше да я превърне в достоен противник, но фанатизмът й щеше да я направи уязвима.
Наистина ли държаха Леа? Нямаше основание да се съмнява. Халед бе разрушил посолство в центъра на Рим. Със сигурност можеше да организира отвличането на една жена инвалид от английска психиатрична болница. Да изостави Леа сега, след всичко, което бе изстрадала, беше немислимо. Може би тя щеше да умре. Може би и двамата щяха да умрат. Може би, ако имаха късмет, Халед щеше да им позволи да умрат заедно.
Халед добре го бе изиграл. Той никога не бе имал намерение да убие Габриел във Венеция. Миланското досие беше само отворен гамбит в сложния му замисъл да го примами тук, в този район на Марсилия, и да му предложи път, по който той можеше да не тръгне. Верността го тласкаше напред. Габриел дръпна жената настрана от стълбите и свали ръце от нея.