— През нощта на 13 май 1948 година колона бронетранспортьори на Хагана се зададоха по крайбрежния път от Акра. Акцията им носеше кодовото название. Това бе част от „Тохнит Далет“. — Тя го изгледа косо. — Знаеш ли термина „Тохнит Далет“? План Д?
Габриел кимна и си помисли за Дина, застанала насред руините на Бейт Сайед. Кога беше това? Само преди месец, но му се струваше, че е било преди цяла вечност.
— Официалният мотив на операция „Бен Ами“ беше да се подсили охраната на няколко изолирани еврейски селища в Западна Галилея. Обаче реалната й цел беше завладяването и анексирането на територията. В действителност специалната заповед беше да се разрушат три арабски села: Баса, Зиб и Самария.
Младата жена замълча. Погледна го да види дали разказът й е предизвикал някаква реакция и продължи. Самария била първото от трите села, които трябвало да загинат. Бронетранспортьорите на Хагана го обградили преди зазоряване и го осветили с фаровете си. Някои от бойците носели червени карирани кефии. Страж от селото видял кефиите и помислил, че идат арабски подкрепления. В тяхна чест той стрелял във въздуха и веднага бил покосен от изстрелите на Хагана. Новината, че евреите са се дегизирали като араби, предизвикала паника в селото. Защитниците на Самария се сражавали смело, но не можели да се мерят с по-добре въоръжените еврейски бойци. След няколко минути започнала трагедията.
— Евреите искаха да напуснем — каза тя. — Те нарочно оставиха неохранявана източната страна на селото, за да ни осигурят път за бягство. Нямахме време да опаковаме дрехи или да вземем някаква храна. Просто хукнахме. Но евреите пак не бяха доволни. Те стреляха по нас и ние тичахме през полята, които обработвахме от векове. Петима жители на селото загинаха в тези поля. Сапьорите на Хагана веднага бяха влезли в него. Докато бягахме, чувахме експлозиите. Евреите превърнаха нашия рай в купчина необитаеми развалини.
Селяните от Самария се добрали до пътя и се насочили на север към Ливан. Скоро към тях се присъединили жителите на Баса, Зиб и няколко по-малки източни села.
— Евреите ни накараха да отидем в Ливан — продължи разказа си младата жена. — Казаха ни да изчакаме там няколко седмици, докато се прекратят боевете, а после щели да ни позволят да се върнем. Но къде можехме да се върнем, след като домовете ни бяха разрушени! Така че продължихме да вървим. Преминахме границата и станахме изгнаници. Бяхме осъдени на забвение. Вратите на Палестина бяха залостени за нас завинаги.
Реймс, 17 часът.
— Спри до бордюра! — нареди тя.
Габриел насочи мерцедеса към банкета на магистралата. Седяха мълчаливо, а колата потреперваше от профучаващите автомобили. После телефонът иззвъня. Тя слуша по-дълго от обикновено. Габриел предположи, че й дават финалните инструкции. Без да каже дума, жената прекъсна връзката и пусна телефона обратно в чантата си.
— Къде отиваме?
— В Париж — отвърна тя. — Точно както предположи.
— По кой път иска да карам?
— Шосе А4. Знаеш ли го?
— Знам го.
— То ще те отведе в…
— В югоизточния край на Париж. Знам къде ще ме заведе, Палестина.
Той върна колата на магистралата. Часовникът на контролното табло показваше 17:05 часа. Край тях проблесна табела: Париж — 145 км.
— Довърши си историята, Палестина.
— Докъде бях стигнала?
— До Ливан — отвърна Габриел. — До забвението.
— Установихме се на лагер на Голанските възвишения. Тършувахме за храна. Оцеляхме благодарение на милостта на нашите арабски братя, докато чакахме вратите на Палестина да се отворят за нас. Чакахме евреите да удържат на обещанията, които ни дадоха сутринта, когато бягахме от Самария. Но през юни Бен Гурион заяви, че бежанците не могат да се приберат у дома си. Според думите му ние бяхме петата колона, на която не бе разрешено да се върне. Щели сме да бъдем трън в петата на новата еврейска държава. Тогава разбрахме, че никога вече няма да видим Самария. Раят бе изгубен.
Габриел погледна часовника: 17:10 часът. Оставаха 129 километра до Париж.
— Поехме на север към Сидон. Прекарахме дългото горещо лято в палатки. После времето застудя, заваляха дъждове, а ние все още живеехме в палатките. Нарекохме новия си дом Аин ал Хилве — Благоуханна пролет. Най-тежко беше за дядо ми. В Самария той беше важна личност. Грижеше се за нивите и стадото си. Сега семейството му преживяваше от подаяния. Той притежаваше нотариален акт за собственост, но нямаше земя. Имаше ключ за дома си, но нямаше дом. Разболя се през първата зима и почина. Не искаше да живее в Ливан. Дядо ми умря, когато Самария умря.