17:25 часът. Париж — 100 км.
— Баща ми бил още момче, ала трябвало да поеме отговорността за майка си и двете си сестри. Но не можел да работи, нито да ходи на училище, защото ливанците не разрешавали. В Ливан нямало обществено осигуряване, нито здравеопазване. Нямало начин и да го напуснем, защото паспортите ни били невалидни. Ние сме били без гражданство. Били сме без самоличност. Били сме нищо.
17:38 часът. Париж — 56 км.
— Когато баща ми се оженил за момиче от Самария, оцелелите жители на селото се събрали за сватбата в Аин ал Хилве. Било също като у дома, само че наоколо било различно. Вместо някогашния рай — открита канализация и лагерни бараки. Майка ми дарила баща ми с двама сина. Всяка вечер той им разказвал за Самария, така че никога да не забравят истинския си дом. Разказал им за Ал Накба — Катастрофата, и им внушил надеждата за Ал Авда — Завръщането. Братята ми били възпитани да станат бойци за Палестина. Нямали друг избор. Щом пораснали достатъчно големи да могат да държат оръжие, Фатах започнал да ги обучава.
— А ти?
— Аз съм последното дете. Родена съм през 1975 година, точно когато в Ливан започнала Гражданската война.
17:47 часът. Париж — 40 км.
— Не мислехме, че те могат да дойдат отново за нас. Да, бяхме загубили всичко: домовете си, селото си, земята си, но поне бяхме в безопасност в Аин ал Хилве. Мислехме си, че евреите никога няма да стъпят в Ливан. Но колко сме се лъгали!
17:52 часът. Париж — 30 км.
— Операция „Мир за Галилея“ — така я наричаха. Боже мой, дори Оруел не би могъл да измисли по-хубаво име. На 4 юни 1982 година израелците нахлуха в Ливан, за да унищожат ООП веднъж завинаги. На нас всичко това ни изглеждаше така познато. Израелска колона от бронетранспортьори, движеща се на север по крайбрежния път, само че сега този път беше в Ливан, вместо в Палестина, и войниците бяха от Израелската отбранителна армия, вместо от Хагана. Знаехме, че нещата ще се влошат. Аин ал Хилве беше известен като територия на Фатах, столица на палестинската диаспора. На 8 юни битката за лагера започна. Израелците изпратиха в него парашутните си войски. Нашите мъже се отбраняваха смело като лъвове — за всяка улица, за всяка къща, за джамиите и болниците. Всеки боец, който се опиташе да се предаде, бе застрелван. Разнесе се слух: битката за Аин ал Хилве трябва да бъде битка до последния човек.
Тогава израелците смениха тактиката си. Използваха авиацията и артилерията си, за да сринат лагера до основи, квартал след квартал, сектор след сектор. После техните парашутисти щяха да се спуснат долу и да избият нашите бащи. На всеки няколко часа израелците спираха огъня и ни предлагаха да се предадем. Всеки път отговорът беше един и същи: никога. Така измина цяла седмица. Загубих единия си брат още в първия ден на боевете, а другия — на четвъртия ден. После майка ми бе взета за партизанка. Когато изпълзя изпод отломъците, бе застреляна от един израелец.
Щом най-сетне всичко свърши, Аин ал Хилве представляваше една пустош. За втори път евреите бяха превърнали дома ми в руини. Загубих братята си, майка си. Питаш ме защо съм тук. Тук съм заради Самария и Аин ал Хилве. Ето това означава ционизмът за мен. Нямам друг избор, освен да се бия.
— Какво се случи след Аин ал Хилве? Къде отиде?
— Вече ти казах достатъчно. — Девойката поклати глава. — Дори твърде много.
— Искам да чуя останалото.
— Карай! — рязко заяви младата жена. — Наближава време да видиш жена си.
Габриел погледна към часовника: 18:00 часът. Оставаха двадесет километра до Париж.
25. Сен Дени, Северен Париж
Амира Асаф затвори вратата на апартамента. Коридорът — дълъг сив циментов тунел — тънеше в полумрак, осветяван единствено от случайно оцеляла примигваща неонова лампа. Тя буташе инвалидната количка към площадката с асансьорите. Някаква жена — мароканка, ако се съдеше по акцента й — крещеше на двете си малки деца. По-нататък три африкански момчета слушаха американски хип-хоп от портативна стереоуредба. „Това остана от френската империя — помисли си Амира. — Няколко острова в Карибско море и складове за хора в Сен Дени“.
Амира стигна до асансьорите и натисна бутона. Видя на светлинното табло, че едната кабина потегли нагоре. „Слава богу!“ — помисли си тя. Това бе част от пътуването, която бе изцяло под неин контрол — разнебитените стари асансьори на жилищния блок. По време на подготовката й на два пъти й се бе наложило да слезе пеша двадесет и три етажа, защото асансьорите не работеха.