— Затваряй си устата! — сопна й се Габриел.
Телефонът бе спрял да звъни.
29. Париж
— Добър вечер, Габриел.
Беше женски глас, шокиращо познат.
— Или може би трябва да те наричам хер Клемп? Това бе името, което използва, когато посети моя бар, нали? Както и когато претършува апартамента ми.
Мими Ферере. Малката луна.
— Къде е тя? Къде е Леа?
— Наблизо.
— Къде? Не я виждам.
— Ще разбереш след минута.
Той вдигна очи към таблото за заминаващите влакове. Часовникът показваше 18:59 часа. Двама войника минаха бавно покрай него, единият го погледна. Габриел се обърна и понижи глас:
— Казахте ми, че ако дойда, ще я оставите жива. А сега къде е тя?
— Всичко ще ти се изясни след секунди.
Гласът! Габриел се съсредоточи върху него. Той го отведе обратно в Кайро, във вечерта, която бе прекарал в бара в Замалек. Беше примамен там, за да прикачи подслушвателно устройство за телефона на Мими, така че да може да чуе разговора й с мъжа, наречен Тони, и да се добере до телефонния номер на апартамента в Марсилия. Ала не беше ли примамен там поради някаква друга причина?
Тя отново заговори, но гласът й бе заглушен от съобщението по гаровия високоговорител: Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Габриел покри с ръка микрофона на слушалката. Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Беше го чул по телефона, сигурен бе в това. Мими бе някъде на гарата. Той се извърна и зърна стройните й като на момиче бедра бавно да се отдалечават към изхода. От лявата й страна, с ръка, мушната в задния джоб на панталоните й, вървеше широкоплещест мъж с тъмна къдрава коса. Габриел бе видял същата походка в Марсилия по-рано тази сутрин. Халед бе дошъл до Лионската гара, за да стане свидетел на неговата смърт.
Той ги наблюдаваше как се измъкнаха през изхода.
Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.
Погледна към Палестина. Тя бе вперила очи в часовника. Съдейки по изражението на лицето й, сега тя знаеше, че Габриел й е казал истината. След няколко секунди щеше да стане шахид в отмъстителния джихад на Халед.
— Чуваш ли ме, Габриел?
Шум от улично движение: Мими и Халед бързо се отдалечаваха от гарата.
— Чувам те — отвърна той. — „И се питам защо ме настани на една маса с трима араби в твоя нощен клуб“.
Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.
„Коловоз Д… Коловоз Д… Тохнит Далет…“
— Къде е тя, Мими? Кажи ми какво…
И тогава го видя — стоеше до щанда за вестници в източния край на перона. Куфарът му — правоъгълен, черен, с колелца, — същият като този на Габриел, беше изправен до него. Онази нощ в Кайро го наричаха Башир. Той пиеше уиски „Джони Уокър — черен етикет“ с лед и пушеше цигари „Силк Кът“. На дясната си китка носеше златен часовник „ТАГ Хойер“ и си падаше по една от сервитьорките на Мими. Башир беше също и шахид. След няколко секунди куфарът му щеше да експлодира и същото щеше да сполети няколко десетки хора около него.
Габриел погледна вляво към срещуположния край на перона: другият щанд за вестници, втори шахид с куфар, идентичен с неговия. Онази нощ го наричаха Наджи, „оцелелия“. Но не и тази вечер, Наджи.
На няколко метра от Габриел Тайиб си купуваше сандвич, който никога нямаше да изяде. Същият куфар, същият безжизнен поглед. Беше достатъчно близо, та Габриел можеше да види конфигурацията на бомбата. Черен кабел бе прекаран през едното рамо на сгъваемата дръжка. Предположи, че освобождаващият бутон на дръжката представлява и пусковото устройство. Натискаш бутона и той удря контактната пластина. Това означаваше, че тримата шахиди трябва да натиснат бутоните си едновременно. Но как щеше да им бъде даден сигналът? Часът, разбира се. Габриел погледна към очите на Тайиб и видя, че те бяха приковани върху дигиталния часовник на таблото за заминаващи. 18:59:28 часът.
— Къде е тя, Мими?
Разхождащите се войници минаха отново, бъбрейки си нехайно. Трима араби бяха влезли в гарата с куфари, пълни с експлозиви, но, изглежда, охранителните органи не ги бяха забелязали. Колко ли време щеше да отнеме на войниците да свалят от рамо автоматите си и да заемат позиция за стрелба? Ако бяха израелци — най-много две секунди. Но тези френски момчета? Времето им за реакция щеше да е по-дълго.