Погледна към Палестина. Тревогата й нарастваше. Очите й бяха влажни и нервно подръпваше дръжката на преметнатата си през рамо чанта. Обходи с поглед гарата, изчислявайки различните ъгли и линии на стрелбата.
Мими прекъсна мислите му:
— Чуваш ли ме?
— Чувам те.
— Както сигурно вече си се досетил, гарата ще бъде вдигната във въздуха. По мои изчисления ще разполагаш с петнадесет секунди. Алтернативата ти е следната: можеш да предупредиш хората около теб и да се опиташ да спасиш колкото може повече от тях, или егоистично да опазиш само живота на жена си. Но вероятно няма да можеш да направиш и двете, защото ако предупредиш хората, ще настъпи хаос и ти никога няма да успееш да изведеш съпругата си от гарата, преди бомбите да експлодират. Единственият начин да я спасиш е, като оставиш стотици други хора да умрат. Стотици, за да спасиш една човешка развалина. Изцяло морална дилема, нали?
— Къде е тя?
— Ти ми кажи.
— Коловоз Д — трескаво прошепна Габриел. — Коловоз Д.
— Много добре.
— Няма я там. Не я виждам.
— Огледай се по-добре. Петнадесет секунди, Габриел. Петнадесет секунди.
И връзката прекъсна.
Времето сякаш спря. Всичко му се виждаше като пейзаж, нарисуван в искрящата палитра на Реноар: шахидите — с очи, приковани в часовника на таблото за заминаващи влакове; войниците — с преметнати през рамо автомати; Палестина — стиснала здраво дамската си чанта, в която имаше деветмилиметров пистолет. И в центъра на всичко това видя красивата арабска девойка, която се отдалечаваше от една жена в инвалидна количка. На коловоза стоеше влакът, готов да тръгне за Марсилия, а на метър и половина от мястото, където жената чакаше да умре, бе отворената врата на последния вагон. Над главата му часовникът показваше 18:59:50. Мими го беше измамила, но Габриел знаеше по-добре от повечето хора, че десет секунди са цяла вечност. В рамките на десет секунди той бе последвал бащата на Халед в парижкия вътрешен двор и бе напълнил тялото му с единадесет куршума. В една снежна нощ във Виена за по-малко от десет секунди синът му бе убит и той загуби жена си завинаги.
Първото му движение бе толкова премерено и бързо, че сякаш никой не го забеляза. Ударът в главата на Палестина бе толкова силен, че когато дръпна чантата от рамото й, не бе сигурен дали тя още е жива. Докато момичето се свличаше в краката му, Габриел бръкна в чантата и сграбчи пистолета. Застанал пред снекбара, Тайиб — най-близкият до него шахид — не видя нищо, защото очите му бяха вперени в часовника. Габриел насочи оръжието си към атентатора и натисна спусъка два пъти. И двата изстрела уцелиха шахида в горната част на гърдите, като го запратиха назад, далече от куфара с експлозива.
Звукът от стрелбата, който отекна в просторната зала на гарата, възпроизведе ефекта, който Габриел очакваше. Хората на перона се наведоха или се проснаха на земята. На шест метра встрани двамата войника свалиха от рамо автоматите си. В двата края на перона шахидите Башир и Наджи все още стояха с приковани в часовника очи. Нямаше време и за двамата.
Той изкрещя на френски:
— Терорист! Залегнете! Залегнете!
Пред него се отвори полоса за обстрел, когато се прицели в Наджи. Френските войници, объркани от разиграващата се пред очите им сцена, се поколебаха. Габриел натисна спусъка, видя розовата искра, а после и Наджи, който описа една невидима спирала и се приземи, безжизнен, на перона.
Втурна се към коловоз Д, към мястото, където Леа седеше, изложена на идващата ударна вълна. Стисна здраво чантата на Палестина, защото там беше ключът за неговото бягство. Погледна за миг назад. Башир, последният от шахидите, се насочи към средата на гарата. Сигурно бе видял смъртта на двамата си другари; сега се опитваше да увеличи убийствената мощ на своята единствена бомба, като я постави в центъра на перона, където тълпата бе най-гъста.
Да спре сега означаваше сигурна смърт за него и за Леа, затова Габриел продължи да тича. Стигна до входа за коловоз Д и зави надясно. Перонът беше празен — стрелбата и неговото предупреждение бяха накарали хората да се качат във влаковете или да се спуснат към изхода на гарата. Беше останала само Леа, безпомощна и неподвижна.
Часовникът показа 19:00 часа.
Той сграбчи Леа за раменете и вдигна от количката тялото й, после направи един последен скок към вратата на чакащия влак, точно когато куфарът експлодира. Последва ярка светлина, силен гръм, изгаряща взривна вълна, която сякаш изцеди живота от тялото му. Полетяха отровни болтове и пирони, счупени стъкла и кръв.