Сагеус се усмихна покровителствено.
— Когато се приближихте към дома, вие попаднахте под моята защита, Йорг. И ръката, която ви е насочвала преди това, изгуби силата си.
Беше ли вярно? Не съзирах знаци на лъжа в него. Загледах се в символите, татуирани по лицето му, текстове на език, който не познавах. Беше като отворена книга, която не можех да прочета.
— Мога да ви помогна, Йорг. Мога да ви върна към самия вас. Мога да ви върна волята.
Протегна ръка към мен, с разперени пръсти.
— Човек сам избира да прояви свободната си воля — казах. Когато се съмняваш, потърси мъдростта на други. Ницше. Някои спорове се печелят с нож по бързата процедура, при други трябва да сцепиш главата на опонента си с философски камък.
Хванах ръката му, но отдолу, така че кокалчетата му се опряха в дланта ми.
— Сам съм вземал решенията си, поганецо — казах. — Ако някой се е опитвал да ми дърпа конците, щях да разбера.
— Щяхте ли?
— А разбера ли такова нещо… Разбера ли, жална му майка на пишман кукловода. Ще му осигуря такава болка, че Червените мъже от Изтока ще доприпкат при мен да им чета лекции. — Не бях преполовил речта си, когато осъзнах, че думите ми звучат кухо. Детински.
— Не аз ви дърпах конците, Йорг — каза Сагеус.
— Кой тогава? — Стиснах силно ръката му, кокалчетата му изпукаха в шепата ми.
Той вдигна рамене.
— Поискайте волята си и аз ще ви я дам.
— Ако ми е направено заклинание, ще намеря злосторника и ще го убия. — Усетих ехо от старата болка, която ме беше тормозила на пътя, остра болка, пронизваща главата ми от едното слепоочие до другото, дращеща зад очите ми като натрошено стъкло. — Но заклинание няма и волята си е моя — довърших аз.
Той сви отново рамене и се обърна. Погледнах надолу и видях, че стискам лявата си ръка с дясната, а между пръстите ми се стича кръв.
26.
След сблъсъка си с езичника Сагеус в Западния двор отидох право на църковната служба. Изведнъж усетих нужда да се докосна до Рим, да вдишам уханието на тамян, да се залъжа с щедра доза догматизъм. Щом варварите притежаваха такива сили, логично бе собствената ни църква да има някоя и друга магийка, с която да снаряжи достойните, а дори и недостойните, направили си труда да влязат в храма. А дори и без магийки, пак имах нужда от свещеник.
Влязохме в параклиса и заварихме отец Гомст да чете от олтара. Църковният хор се препъна в песнопението си, когато ботушите ни затропаха по полирания мрамор. Монахини се свиха в сенките, уплашени от похотливите погледи на братята, както и от колективната воня на нашата компания, несъмнено. Гейнс и Сим свалиха шлемовете си и сведоха глави, но повечето братя се оглеждаха за нещо ценно, което да откраднат.
— Прости прекъсването, отче. — Пъхнах ръка в купела до входа, та светената вода да отмие кръвта от кожата ми. Защипа ме.
— Принце! — Отчето остави книгата си на олтара и ме погледна пребледнял. — Тези мъже… не е редно.
— О, я стига. — Вървях по пътечката между пейките, зяпах запленен изрисувания таван, въртях се насам-натам да го видя по-добре, а едната си ръка, мокра и капеща, държах вдигната пред себе си. — Нали и те са деца божии? Съгрешили деца, върнали се в лоното на църквата да дирят опрощение?
Спрях пред олтара и погледнах назад към братята, които стояха на групичка до вратата.
— Върни това на мястото му, Родат, или ще оставиш и двата си палеца в кутията за подаяния.
Родат измъкна един сребърен свещник от вонливите пазви на наметката си.
— Онзи поне. — Отец Гомст посочи Нубанеца с треперещ пръст. — Той не е от божието паство.
— Не може ли да мине за черна овца? — Застанах до отчето и той се дръпна като опарен. — Е, може би ще го спечелиш за вярата по пътя.
— Принце?
— Ще дойдеш с мен в Гелет, отче Гомст. На дипломатическа мисия. Изненадан съм, че кралят не те е уведомил. — Изобщо не бях изненадан, защото си беше чиста проба лъжа. — Тръгваме веднага.
— Но…
— Хайде! — Тръгнах към вратата. След кратка пауза свещеникът ме последва. Чувах неохотата в стъпките му.
Братята се заизнизваха един по един пред мен, Райк плъзгаше пръсти по стените, по реликварии и икони.
След като си осигурих отчето, вече нямах търпение да тръгнем. Пратих Макин да се погрижи за продоволствието, а Гомст поведох към Западния двор.
— Не е редно да вземаме този човек от Нуба на дипломатическа мисия, принце. Нито на никаква друга — прошепна ми Гомст в движение. — Нали знаете, че те пият кръвта на християнски свещеници, за да си правят заклинанията.