XII
МИЛОСЪРДНАТА СЕСТРА. НА СВОБОДА. ПОДВИЗИТЕ НА „ГРАБИТЕЛИТЕ“. ОЛАФ И ЕДМУНД — СЛУЧАЙНИ СВИДЕТЕЛИ НА УЖАСНА ДРАМА
Предсказанието на свещеника се сбъднало: Надод не изкарал нощта в затвора.
Според правилника на затвора осветление в килиите се разрешавало само от седем до десет часа вечерта. През зимата обаче в шест вече било тъмно. Надод използвал момента, в който надзирателите излезли за малко от килията, и бързо отворил пакета, оставен му от пастора. Вътре намерил облекло за милосърдна сестра.
„Ето каква била работата!“ — прошепнал той и ехидно се изсмял.
Отначало решил да изчака стражите и като заспят, да им пререже гърлата, а после, вън от затвора, да се преоблече. Но веднага съобразил, че трябва да мине и покрай главния караул, а в затворнически дрехи това нямало да е възможно. Тогава му хрумнало друго, което благодарение на изключителната му дързост се увенчало с успех: той бързо обръснал брадата си и преди да се върне стражата, се преоблякъл като милосърдна сестра; после направил нещо като чучело под завивката на нара, все едно че той лежи там, и застанал на колене до него със събрани за молитва ръце.
В килията било много тъмно и измамата не биела на очи.
— Я гледай ти! — възкликнали в един глас двамата надзиратели, като се върнали. — Някой е дошъл тук!
Приближили се и видели коленичила милосърдна сестра.
— Кой ви пусна тук, сестро? — удивен попитал единият, макар че в затвора често можели да се видят тези честни и уважавани девици.
Надод отвърнал с едва чут шепот, за да промени гласа си:
— Самият господин директор, по поръчение на пастора. Той смята, че само аз мога да усладя последните минути на този нещастник… Ала затворникът ме прие много зле… с разни богохулства, после се обърна към стената и заяви, че няма и дума да ми каже, тъй като не се нуждаел от грижите ми.
— Той си е такъв, сестро — отвърнал стражът. — Но аз съм сигурен, че не знаете при кого са ви пратили.
— Не — съвсем тихо прошепнал смиреният глас на сестрата.
— Това е известният разбойник и убиец Надод Червеноокия — важно съобщил стражът. — Досега двадесет и един пъти е бягал от затвора, а когато го докараха при нас, той с насмешка каза, че след по-малко от месец щял да избяга и оттук, което щяло да е двадесет и второто му бягство. Трябваше да прибави, че ще бъде и последното му, защото, както виждате, скоро волю-неволю ще си иде от тоя свят.
— На неговото самохвалство — намесил се и другият надзирател — ние пък му отвърнахме, че не ще излезе оттук жив. Разбойници като Надод, сестро, трябва да се пазят много зорко, нито за миг не бива да се изпускат от очи.
— Предполагам, че повече нямам работа тук — отвърнала сестрата. — Моето присъствие не му е приятно.
— И ние мислим тъй — отвърнал първият страж. — Все едно, от него дума няма да изтръгнете. Е, хайде, довиждане. Един от нас ще ви изпроводи, тъй като ще трябва да минете през главния караул. Не е леко да си затворник тук… Излизане оттук няма освен в дървен сюртук. — Последните думи бяха придружени с груб смях. — Хайде, сестро, аз ще ви изпроводя, а Йохансон ще остане при него.
Като чул това, Надод с облекчение въздъхнал. Ледена пот избила по челото му по време на разговора. За щастие с настъпването на нощта ставало все по-тъмно; ако осветлението било запалено четвърт час по-рано, с него щяло да е свършено.
Без да бърза, стражът отделил един голям ключ от връзката и пуснал сестрата пред себе си.
— Ама че тъмница! Нищо не се вижда! — измърморил той с досада. — Какво толкова, ако светнат вече лампите… ама вечно икономии… Дайте си ръката да ви водя, сестро…
— А, не, благодаря, виждам — отвърнал Надод с огромно присъствие на духа.
Та нали мощната му длан щяла веднага да го издаде.
— Както желаете — равнодушно рекъл надзирателят и тръгнал по коридора, тананикайки си някаква песничка; след него, стараейки се да стъпва тихо, вървял Надод.
На всеки десет метра стражът отварял железни врати, които се затваряли след тях със зловещ и глух звук. За щастие никой не ги срещнал — повечето хора от затворническия персонал се хранели по това време; иначе обезателно щели да се натъкнат на някого от стражата, която често обикаляла по коридорите с фенер в ръка.
Изведнъж Надод почувствал, че се смразява от ужас. Спомнил си, че според правилника на затвора всеки посетител минавал през канцеларията, където удостоверявал самоличността си при влизане и излизане. А в канцеларията винаги светела лампа по това време.