Надод беше онемял от изумление. Значи Инголф не подозира, че херцог Норландски и Харалд Бьорн са едно и също лице! И продължава да държи на дадената дума!… Надод реши да отстрани англичаните, като им даде да разберат, че пред тях не е пиратът Инголф, а действителен капитан от шведската флота, за което има официален документ.
У Надод отново пламна надеждата и той реши да улови бика право за рогата.
— Благодаря ти за това съобщение, драги капитане — заговори Надод кротко. — Прости ми, задето се държах безобразно одеве, но то се дължеше на сприхавия ми характер. Разкайвам се и много съжалявам… А сега нека ти кажа как можем да се откопчим от англичаните без битка. Слушай внимателно, защото това, което ще ги съобщя, е от огромно значение.
— Готов съм да те изслушам — усмихна се капитанът, — по искам първо да отбележа, че и ти, както виждам, започваш с дълго предисловие, а на мен ми се разсърди за това.
— Няма да те измъчвам с дълги предисловия, бъди спокоен. Ти ми каза току-що, че ще удържиш на думата си, но аз искам още веднъж да го потвърдиш.
— Да беше друг, знам как щях да отговоря, ама на негодник като теб пак повтарям: няма да изменя на думата си.
— Дори това да коства живота ти?
— Да, дори това да коства живота ми.
— Дори и да коства живота на твой приятел, родственик или благодетел?
— Накъде биеш?
— Отговори де!
— Странна настойчивост!
— Сам каза, че нищо не е в състояние да те накара да измениш на думата си.
— Така е. Сега доволен ли си?
— Тогава чуй ме добре, капитан Инголф. Хората, на които от двадесет години се готвя да отмъстя, не са други, а самите владетели на замъка Розолфс — Бьорнови, приели титлата Норландски херцози.
Сякаш гръм порази Инголф. В продължение на няколко минути той остана онемял от ужас.
— Херцог Норландски… — продума той най-сетне с пресъхнало гърло. — Херцог Норландски… чиито синове рискуваха живота си, за да ни спасят!
След това изведнъж се съвзе и гневно извика:
— Не може да бъде! Това са глупости! Ти се шегуваш, нали? Хайде, Надод, не ме измъчвай, не е хубаво така. То бива подлост, бива, ама чак пък толкоз… Помисли само: да отнемеш живота на тези, които ни спасиха живота!… Та това е чудовищно!
Червеноокия му отвърна следено мълчание. Инголф разбра, че не се е шегувал, и продължи с умолителен, ласкав глас:
— Чуй ме, Надод, та аз ще умра от презрение към себе си, ако извърша подобна гнусна измяна. Послушай ме, откажи се от намеренията си.
— Не мога — глухо отвърна негодникът. — Двадесет години живея с тази мисъл, затова и тръгнах с теб. Погледни ме, погледни обезобразеното ми лице, противното ми око… Аз съм един урод. Никой не може да ме погледне, без да се отврати. И кому дължа това? На тях, на Бьорнови.
— Но те ни спасиха!
— Мен обаче погубиха.
— Олаф и Едмунд са невинни. Те нямат пръст в тази работа.
— Моите родители, които умряха от скръб, също бяха невинни. Нима Харалд ги пощади? Сигурно мислиш, че главната ми цел е да убия стария херцог. Съвсем не — той е стар, и без това няма да живее дълго. Не, аз искам да унищожа целия им проклет род. Искам старият херцог да пълзи в краката ми и да моли пощада за синовете си и въпреки това да не я получи… Аз се заклех да сторя това, а ти даде дума да ми помогнеш.
— Относно думата ми едно мога да ти кажа, Надод — възрази Инголф, опитвайки се да се улови и за най-малката сламка. — Ако дадената дума е честна, тя има сила само за честни дела.
— Жалки оправдания! За честни дела може да се говори само между честни хора, а не между пирати. Впрочем аз с нищо не съм те измамил. Още от самото начало ние говорихме да нападнем замъка Розолфс, който принадлежи на Бьорнови. Ето, замъкът е пред нас. Тръгваш ли срещу него или не? Кажи де! Чакам отговора ти.
— Пристигането на англичаните вдигна на крак всички в замъка. Нима не разбираш, че ще ни унищожат, ако предприемем нападение?
— Не те смятах за толкова наивен, Инголф. Нали ти казах, че имам начин да отстраня англичаните, и то сигурен начин. Плячката няма да ни избяга. Когато обстановката се успокои и всички от замъка се приберат и се заловят със своите работи, тогава, в някоя прекрасна нощ, ние ще нападнем замъка, ще изпълним задачата си и… изчезваме в морето. Надявам се да нямаш възражения.
Бандитът говореше уверено, тъй като се чувстваше сигурен в победата си. Инголф сам бе паднал в клопката, след като многократно бе потвърдил, че държи на дадената дума. Затова и не можеше да има възражения. От друга страна, той разбираше, че ако продължи да се съпротивлява, може да навреди на замъка, а той бе решил да го спаси, надявайки се да победи бандита с хитрост, както го бе победил и със сила.