Главата на Инголф беше пламнала, той се раздираше от противоречия. Отиде до люка и го отвори, за да поеме чист въздух. Пред очите му ясно се открои бреговата линия на фиорда с назъбените скали, а в далечината, на фона на звездното небе, се издигаше безмълвният силует на замъка. Долу под брега светеха червени и бели светлини — там васалите на замъка, свикани от Черния херцог, се готвеха да защитават древната независимост на Розолфс. Иначе навсякъде другаде цареше тишина и това подейства успокоително на Инголф. Мислите му се насочиха в друга посока. През тези няколко минути, докато разглеждате пейзажа, той отново възкликна както преди малко пред Надод:
— Странно! Много странно!
От известно време Инголф бе обсебен от някакво необяснимо чувство. Цялата розолфска местност — фиордът, скалите, корабите в пристанището, самият замък ведно с необятната степ — му се струваха някак познати, сякаш беше виждал всичко това някога, макар да беше сигурен, че никога не е бил по тия места. И това безкрайно го озадачаваше.
„Да, позната ми е тази местност — мислеше си той, — но откъде?… Нищо не разбирам…“
Все тъй в недоумение той продължи да се любува на гледката. Изведнъж вниманието му бе привлечено от огромен столетен дъб на стотина метра от замъка. Очевидно дъбът дълго се бе борил със суровия климат, ала накрая бе победил и сега короната широко се разстилаше над ствола му.
В момента, в който видя дъба, Инголф неочаквано си спомни, че в ранното си детство си е играл точно под такъв дъб, само че до него имаше каменна статуя на рицар с копие.
Но какво беше удивлението на Инголф, когато след малко, като се вгледа по-внимателно, видя, че до розолфския дъб има точно такава статуя! А крясъкът па белия бухал преди малко, който според Надод бил само подражание, също беше едно от най-ярките впечатления от ранното му детство…
Но къде ли Инголф е могъл да чуе такъв крясък в онези години, след като белият снежен бухал прелита над Норландия само зиме, а в такъв сезон Инголф никога не е бил по тия краища.
Без да подозира задаващата се драма, Инголф размишляваше над тези обстоятелства и колкото повече мислеше, толкова повече се луташе в догадки… Как може това да са впечатления от ранната му възраст? Та той отлично помни, че в детството си пътуваше с баща си из Франция и Испания, но в Норвегия не са били.
Насред размислите си Инголф дочу гласове, идещи от „Сузана“, която бе пуснала котва близо до „Ралф“. Единият от гласовете беше на Черния херцог, който току-що бе приключил с прегледа на корабите си и сега се качваше на „Сузана“, откъдето смяташе да следи хода на предстоящото сражение.
Яхтата имаше малък объл мостик и херцогът застана там, тъй като нощта беше необикновено топла и приятна.
Херцогът не беше сам — ето какво го чу Инголф да казва на събеседника си:
— Каква прекрасна нощ, Анкастрьом!… И все пак ми се ще по скоро да свърши, тъй като горя от нетърпение да видя докъде ще стигне наглостта на англичаните.
Разговарящите не забелязваха Инголф, въпреки че яхтата и пиратският кораб стояха съвсем близо един до друг. Инголф нямаше намерение да подслушва разговора им и тъкмо се накани да подскаже с нещо за присъствието си — например да запали лампата в каютата си, когато изведнъж го вцепени отговорът на Анкастрьом. Тогава промени решението си и се облегна на люка.
А отговорът на Анкастрьом беше следният:
— Позволете ми, херцог, да не споделя вашето нетърпение. За разлика от вас аз съм против това, което предстои да стане тук, и бих дал десет години от живота си, за да предотвратя стълкновението. Аз не мога да гледам спокойно как вашият син Едмунд ще рискува живота си в момент, когато парламентът се готви да го предложи да се качи на шведския престол.
— Та ако Едмунд не успее да защити херцогството на баща си, какъв пазител ще бъде тогава на кралството си? — отвърна херцогът.