— А какво ще стане, ако падне в битката? Помислете само, дните на Густав III са преброени, а заговорниците разчитат именно…
Краят на изречението не се чу, тъй като бе казано много тихо. Но ето че Анкастрьом отново извиси глас:
— Тайно се надявам това да са само големи приказки от страна на англичаните и те да се оттеглят, като получат нашия настоятелен протест.
— И аз това искам — рече херцогът, — но не се ли оттеглят, ще се защитавам докрай.
Думите му, произнесени с решителност, издаваха непреклонния характер на херцога.
Това, което Инголф чу, му беше достатъчно. Вече по-успокоен, той се отстрани от малкото прозорче на каютата. На него, пирата, официално възстановен като офицер от кралската флота, му трябваше доказателство, че Бьорнови действително участват в заговор. И той получи това доказателство, чу го от устата на самия херцог. С това обаче положението не ставаше по-добро. Инголф беше наясно, че сега като офицер от кралската флота би трябвало да действа против херцога, а в другия случай — да се откаже от чина си и да предостави всичко в ръцете на Надод… Но можеше ли и в двата случая да спаси обитателите на Розолфс? Той също има баща, който страда заради него, макар в приключенията му да няма нищо позорно. Защото още когато Инголф беше мичман, един щабофицер от пехотата го бе обидил жестоко и младият мичман го извика на дуел, хвърляйки ръкавица в лицето на оскърбителя… За тази постъпка Инголф бе отстранен от служба. По време на войната получи крайцер и с подвизите си се прослави в цяла Европа, но слея сключването на примирие отново бе оскърбен с отказа да му дадат обещания чин. И тогава Инголф вдигна знамето на бунта — времената бяха такива и действията му съответстваха на нравите на епохата, така че не трябваше да се считат за позорни. Вчерашният корсар винаги можеше да стане редовен адмирал или полковник, както Конде и Тюрен безнаказано нахлуваха от една държава в друга в зависимост от личните си интереси. Те обаче не бяха упреквани или уличавани в безчестие. Сега, разбира се, времената са други. Сега корсарят не може да стане адмирал, но и един адмирал не би се присъединил тъй лекомислено към морските пирати. Съзнанието за дълг към родината е вече много по-силно развито и ясно изразено, затова за такива като Инголф няма място нито на сушата, нито в морето.
Според някогашните разбирания Инголф не се е опозорил, като е станал корсар. За измяна щеше да се счита, ако беше минал на страната на разбойниците, докато е бил редовен офицер от кралската флота и е бил пратен да воюва срещу тях. Тогава за подобно нещо прошка не можеше да има. Трябваше ли сега да постъпи така? Трябваше ли да огорчи до такава степен стария си баща, който от своя страна бе направил всичко възможно, за да му бъдат върнати пагоните?… Не! Благородството също си има граници, а честта изискваше да изпълни дълга си. Сега не можеше да жертва нито своето, нито името на баща си заради хора, предприели заговор срещу отечеството и краля, който, макар и късно, беше поправил една несправедливост и награди Инголф за старите му заслуги. Да, Инголф ще изпълни дълга си, но в същото време ще направи всичко според силите си, за да спаси Харалд и синовете му; няма да ги остави в ръцете на Червеноокия, а ще ги отведе в Стокхолм като пленници, където техните привърженици ще се погрижат да им дадат възможност за бягство.
Като взе това решение, Инголф отиде да се излегне на дивана, за да си почине малко, защото цели двадесет и четири часа беше на крак. Диванът беше турски, много удобен, и заемаше едната страна на каютата. Щом легна, потъна в дълбок сън.
След около час бе разбуден от страхотна врява, викове и ругатни. Той бързо скочи на крака и чу силен глас, звучащ като през тръба, който се извисяваше над цялата шумотевица:
— Който се противи, направо му отсичай главата.
XVII
НЕОЧАКВАНОТО ЗРЕЛИЩЕ. ПРИТИСНАТ ДО СТЕНАТА. ИНГОЛФ В ПЛЕН НА АНГЛИЧАНИТЕ. ПРИСЪДА. АНГЛИЙСКИЯТ АДМИРАЛ ПОБЛЕДНЯВА, КАТО ЧУВА ИМЕТО НА ПЕГАМ
Инголф изскочи от каютата и изтръпна, като видя какво се разиграва пред очите му. Около петстотин англичани, които бяха влезли с големи лодки във фиорда и обкръжили „Ралф“, преди караулът да ги забележи и даде сигнал, нахлуха на палубата. Всеки един матрос от „Ралф“ се бореше с по петима англичани. Нападението бе извършено тъй неочаквано и ловко, че не бе пролята капка кръв. Алтенс беше смъртноблед и нервно хапеше устни.
На палубата беше светло като ден. Редом с английския офицер, който ръководеше атаката, стояха Черния херцог и синовете му.