За двамата верни слуги на херцога предполагаха, че са убити от двамата бандити, които са използвали суматохата на „Ралф“ и са избягали. Гневът на стария Харалд беше безпределен. Дори Едмунд и Олаф престанаха да съчувстват на пиратите.
— Утре, след като се изпълни присъдата — заяви Черния херцог, — ще претърсим цялата степ и вероятно ще открием убийците.
Това бе казано по време на обеда, даден в замъка в чест на адмирал Колингуд и офицерите му.
— Имате ли представа как изглеждат тия пирати? — попита адмиралът. — Така по-лесно ще бъдат намерени.
— Единия от тях можем веднага да разпознаем — отвърна Едмунд. — Той много прилича на писаря на един английски нотариус на име Пегам, когото имахме случай да видим в Чичестър.
Като чу името Пегам, адмиралът изведнъж смъртно побледня, но веднага започна да кашля, за да прикрие смущението си. По този начин никой не забеляза странната му реакция при думите на Едмунд.
Какво ли биха казали Олаф и Едмунд, ако знаеха, че адмирал Колингуд е станал английски пер и херцог Ексмаут след смъртта на по-големия си брат, загинал с цялото си семейство при корабокрушение?
XVIII
ЗАМИСЛИТЕ НА АЛТЕНС. РАЗДАВАНЕ НА ОРЪЖИЕ. РАЗКРИТИЕТО НА ЙОИЛ. АЛТЕНС И НЕГОВИЯТ ПЛАН. БЯГСТВО
Англичаните постъпиха много непредпазливо, като затвориха пиратите в трюма на собствения им кораб. Вярно, те нямаха друг избор, понеже бяха дошли на „Ралф“ с лодки, а и през ум не им беше минало, че на кораба ще има всевъзможни приспособления за бягство в екстрени случаи като този.
В единия край на трюма имаше замаскиран подвижен отвор, който извеждаше до щурвала. Оттам можеше да излиза тайно част от екипажа, за да наблюдава обстановката наоколо. Моряците не знаеха за него. На Алтенс, разбира се, той бе известен и затова помощник-капитанът безкрайно се зарадва на необмислената постъпка на англичаните.
Освен това под трюма имаше складирано оръжие за случай на нужда.
След като англичаните провериха и затвориха всеки изход и пленниците останаха сами, Алтенс заповяда на моряците да се подредят в редици, за да им съобщи за предоставящата им се възможност за бягство.
— В краен случай — завърши той — ще бъдем принудени да се бием. Англичаните са петстотин души, а ние — осемдесет. Е, какво? Да не ни е за първи път? Нали тъй, момчета?
— А какво ще стане с нашия капитан? За нищо на света няма да го изоставим. Или ще го освободим, или ще умрем с него!
Малцина бяха негодниците на „Ралф“ — повечето бяха бивши военни моряци, предани на Инголф.
— Приятели — обади се един на име Йоил. Той беше от неголямата група „Грабители“, която Надод беше довел със себе си. — Да нападнем замъка, преди да сме унищожили англичаните, е равносилно да идем на гибел.
— Така е — чуха се няколко гласа.
— Тогава, приятели — продължи Йоил, — ще поверите ли на мен спасението на капитана? Кълна ви се, че косъм няма да падне от главата му.
В отговор се разнесе приглушен ропот. Очевидно Йоил не им вдъхваше доверие.
— Е, добре, ще съобщя само на Алтенс по какъв начин може да бъде спасен капитанът, тъй като това е тайна и аз не бива да я разгласявам. Ако помощник-капитан Алтенс намери предложението ми напълно надеждно, тогава ще продължите ли да настоявате безразсъдно да се катерите по стените на замъка и да си разбиете главите?
— Ще постъпим така, както ни заповяда Алтенс — единодушно отвърнаха всички.
— Аз ви оставих да говорите — намеси се тогава Алтенс, — но, изглежда, забравихте, че тук никой няма право да дава мнения. Право да вземам решения имам само аз. Запомнете това и без повече приказки. Аз имам свой план за спасяването на капитана, но няма да откажа да изслушам и предложението на Йоил. Който се окаже по-сполучлив, него ще избера. А сега трябва да знаете, че при наложените обстоятелства е нужна особено строга дисциплина и ще наказвам безпощадно за всяко нарушение на реда. Подчинявайте се без никакви възражения, ако не искате да увиснете на въжето. Офицерите ще ви предават моите разпореждания, първото от които е: да се смаже главата на всеки, който се опита да се противи.
Алтенс се отдели насаме с Йоил, за да разговарят. По едно време суровото лице на помощник-капитана просветна — явно остана доволен от чутото — и той приключи разговора с думите:
— Чудесно, Йоил. Наистина в случая няма по-добър покровител на Инголф от лорд Колингуд. Само че ти на всяка цена ще трябва да бягаш, иначе, ако стане провал, англичаните ще направят всичко, за да те заловят и да прикрият следите от престъплението си. Но кой ще се наеме да предаде на адмирала, че искаме освобождаването на Инголф?