За да се различават в тъмнината от враговете, Алтенс нареди на хората си да намажат лицата си със смес от сяра и фосфор. Накрая ги призова да не проявяват никаква пощада към когото и да било. Но след като даде разпорежданията си, Алтенс потегли с лодката си към брега, а на другата нареди да чака.
— Къде отиваме? — попита Йоил, предугаждайки намеренията на Алтенс.
— Реших да те сваля на брега преди нападението — отговори му помощник-капитанът.
— По-добре след това, капитане. Вие и без това не сте много, не бива да се лишавате дори и от един човек, който е способен да се сражава… Освен това аз също искам да споделя опасността с приятелите си.
— Ами ако те убият, какво ще стане с капитана?
— Тогава вече можете да ме замените с някой от най-храбрите.
— Но ти лично си бил свидетел. В това отношение никой не може да те замени.
— Достатъчно е да се разкаже случаят пред лорда… Споменаването на името Пегам ще свърши останалото…
— Е, добре. В най-лошия случай аз самият ще отида в Розолфс. Щом толкова настояваш, тръгвай с нас… Напред!
Повече не се чу дума. Лодките се плъзнаха по водата; осемдесетте дръзки пирати все повече скъсяваха разстоянието до фрегатата с решимостта или да победят, или да загинат. За по-малко от четвърт час те стигнаха до борда на закотвената фрегата. Високите скали, издигащи се от двете страни на тесния канал, сгъстяваха още повече тъмата и улесняваха пиратите.
Изведнъж се разнесоха гласовете на часовоите — подвикнаха си един на друг. Очевидно те бодърстваха и зорко стояха на пост.
Едва стихнаха виковете им, и двама от тях, без да издадат и стон, паднаха на палубата с разбит череп. Пиратите нахлуха на кораба и започнаха да размахват абордажните брадви наляво и надясно.
Алтенс беше дал заповед да не се използва огнестрелно оръжие, докато и последният матрос от палубата не падне мъртъв.
Нощната стража на фрегатата наброяваше шестдесет души, които бяха налягали на палубата и дремеха, загърнати в плащовете си. Дремеха си спокойно, знаейки, че капитан Велзевул и хората му са пленени и добре охранявани. Тъй че нямаше от какво да се страхуват и дежурството им беше само проформа.
Само в един миг всеки пират остави на място по един часовой. Ударите с брадва се нанасяха тъй безпогрешно, че за цялото това време се чуха само два-три глухи стона.
За десетина минути пиратите си свършиха работата и от английските моряци не остана ни един жив на цялата фрегата.
На разсъмване другите шест кораба от английската ескадра, които бяха пуснали котва на две мили от фиорда, видяха как фрегатата „Медея“, вдигнала всички платна за попътен вятър, излиза от фиорда и се отправя на юг. Преди да успеят да й подадат сигнал, за да питат какво значи това, фрегатата вече ги предупреждаваше с разноцветни флагчета: „Бърза поръчка за Англия. Заповед на адмирала.“
Шестте кораба отвърнаха, че са приели сигнала, и „Медея“ бързо се изгуби в утринната мъгла.
А какво ставаше през това време в Розолфс? Успя ли Йоил да стигне навреме, за да спаси капитан Велзевул?
Когато Инголф бе затворен в кулата, на него му стана ясно, че участта му е решена и само чудо би го спасило, но понеже той не вярваше в чудеса, вече се готвеше да посрещне смъртта. Сега мислеше единствено за баща си, с когото не се бе виждал, откакто пое пътя на пират, и който толкова много щеше да се зарадва на възстановеното му звание.
Както и да разглеждаше положението си, все стигаше до извода, че няма никаква надежда за спасение. Не разчиташе на някаква великодушна постъпка от страна на стария херцог. Но дори и най-неочаквано Харалд или синовете му да се опитат все пак да направят нещо подобно, то англичаните биха попречили: от всички народи на света именно те се отличаваха с пълна липса на великодушие — това им беше характерна национална черта. Ако се проследи историята на Англия, няма да се открие нито едно дело като последица на проявено от тях великодушие.
Стигайки до такова заключение, Инголф започна да мисли за бягство. Можеше ли да разчита на успех?
Той се зае да огледа старателно помещението, в което се намираше. То се осветяваше от едно-единствено прозорче, високо около тридесет сантиметра и широко десетина сантиметра. Да се провре през този отвор можеше само с помощта на някоя добра фея, която да го превърне в птица. Стените бяха изградени с типичната за средновековието дебелина, а вратите — обковани с желязо. Дори и Надод, извършил редица сполучливи бягства, би завършил живота си тук.