— Нима ще ги оставим да си продължат по пътя?
— Не, ще направим тъй, че „да си облекчим работата в решителния ден“ — повтори Хутор изречението, дочуто от бандита. — Хайде да ги нападнем.
— Чакай да послушаме още малко. Може да узнаем и други важни неща — спря го другият.
Разбойниците спряха да се смеят и възобновиха разговора си.
— Какво ще кажеш, Торнвалд, ако ти предложа още по-изгодна работа?
— Ти ли?! Дето миришеш още на мляко?!
— Да, аз! Искаш ли да продадем тайната за милионите?
— Млъквай, нещастнико! Само ако те чуе Надод… — цял разтреперан го сряза Торнвалд. — Ясно е, че не го познаваш добре.
— Ама аз се пошегувах — опита се да се оправдае Трумп.
— Друг път не си прави такива шеги. Хайде, време е да дадем условен сигнал на Надод.
— Кажи ми как си се научил да имитираш тъй добре гласа на тази птица… как я викаха?
— Снежен бухал.
— Да. Снежен бухал.
— Ами ето на, слушай!
И бандитът със забележително майсторство изкряка като бухал. Сетне двамата тъй запълзяха по тревата, че не издадоха никакъв шум.
— Тъмно е като в рог — обади се Торнвалд. — Не виждам и на педя от носа си… Най-удобното време да удушиш някого…
Той не успя да се доизкаже — две железни ръце го склещиха за гърлото: ръцете на Хутор.
Великанът си избра Торнвалд, тъй като му се стори по-силен от другия. И действително едва ли някой друг освен Хутор би могъл да се справи с изпечения бандит. Той се мяташе отчаяно в ръцете на Хутор, който бе стиснал гърлото му в железни клещи, и след броени минути злодеят лежеше на земята мъртъв.
Младият Трумп почти нямаше време да се съпротивлява. Нападнат внезапно, той не успя дори да отскочи настрани и след няколко конвулсии също притихна в силната ръка на Грундвиг.
— Какво да правим с тия негодници? — попита Хутор.
— Това после ще решим — отвърна Грундвиг. — Сега по-бързо да дадем другия сигнал, за да извикаме Надод на брега. Нищо че времето между двата сигнала малко се удължи.
И той изкряска като снежен бухал, имитирайки го не по-зле от Торнвалд.
Сигналът прозвуча в минутата, когато Червеноокия си тръгваше от каютата на Инголф, след като го бе убедил да изпълни заповедта на Хинко.
Надод слезе на брега и започна да се взира в тъмнината, за да се ориентира накъде да тръгне. Лекото покашляне, което чу, му подсказа посоката. И той пое нататък.
Хутор и Грундвиг се бяха изместили на стотина крачки от лежащите трупове, за да не ги забележи Надод и да се отдалечат повече от кораба.
— Имаш ли нещо, с което да го вържем и да запушим устата му? — пошепна Хутор на Грундвиг.
— Държа в ръцете си и едното, и другото.
— Добре. Остави ме първо аз да го нападна, защото ми се струва, че е доста силен. Още петнайсетгодишен беше много як. Ще гледам да го хвана отзад, а ти в това време бързо му запуши устата.
— Разбрано… Шшт… Тихо!
Както вървеше, Надод тихичко произнесе по едно „Хм!… Хм!“
Грундвиг му отвърна със същото… В тъмнината бавно изплува набитата фигура на бандита; Грундвиг и Хутор почувстваха, че насреща им се задава сериозен противник. Хутор бързо зашепна на приятеля си:
— Гледай да не избързаш, за да не ми попречиш.
В открита борба великанът би се справил с Надод за секунди, ала в случая не трябваше да го убива, а да го залови жив и в същото време да не му даде възможност да вика. Затова ставаше дума не толкова за сила, а за ловкост — това дори бе главното.
Хутор приклекна на тревата, а Грундвиг се отдалечи на десетина крачки, за да може Надод да мине покрай Хутор безпрепятствено.
Бандитът се движеше с умерен ход. Ако се случеше и най-малкото непредвидено нещо, всичко щеше да се провали. Предният ден беше много горещ и тази вечер от време на време просветваха светкавици. В момента, в който Надод щеше да отмине Хутор, ярка светкавица проряза тъмнината. За щастие вървеше спокоен, тъй като не очакваше изненади. И понеже му се бе мярнала фигура на човек, той попита:
— Ти ли си, Торнвалд? А защо си сам?
Трябваше да последва отговор, в противен случай у негодника непременно щеше да се породи подозрение. Какво ли обаче щеше да стане, като чуе непознат глас? Въпреки това Грундвиг реши, че трябва да отговори, и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:
— Не съм сам. Трумп е легнал на тревата.
— Ах, лентяй такъв! А ти не можеш ли да говориш по-високо? Нищо не се…
Но не успя да се доизкаже. Грундвиг междувременно се бе изкашлял — знак за Хутор, който скочи зад гърба на бандита и така го сграбчи в желязната си прегръдка, че той не можеше да си поеме дъх. И от изумление отвори уста, вероятно да извика, ала Грундвиг вече бе до него и пъхна кърпа в устата му.