— Имайте милост! — завика той. — Готов съм да говоря.
— Тъй ли, братко? Значи поумня, а? — рече Грундвиг със саркастична усмивка. — Чуй ме сега още веднъж. Наричат те Червеноокия. Е, добре, давам ти честната си дума, че много скоро ще почнат да ти викат Безокия, тъй като ще изгоря и другото ти око. Защото да те убия… не заслужаваш — би било слабо отмъщение. Отговаряй ми само с „да“ или „не“, защото, предупреждавам те, знам всичко и е безполезно да лъжеш. И тъй, истина ли е, че Фредерик Бьорн не се е удавил в морето, както твърдеше навремето?
— Да, Фредерик Бьорн наистина не се удави, само че не знам дали е жив сега или не.
Нажежената стомана отново се приближи към лицето му.
— Кълна се в името на майка си, единственото същество, което съм обичал, че говоря истината!
Думите му прозвучаха искрено и Грундвиг отдалечи ножа.
— Разказвай тогава — подкани го той.
— Още в детството си ненавиждах Бьорнови заради могъществото, богатството, успехите им. Исках да им причиня някакво зло. Този ден, както разхождах Фредерик с лодка във фиорда, покрай нас мина някаква великолепна чужда яхта, намали ход и моряците ме заговориха. Тогава аз им дадох Фредерик.
— Как тъй им го даде?
— Ами казах, че сме бедни сирачета и нямам с какво да нахраня братчето си.
— Подлец!… А как се казваше яхтата?
— Не видях.
— С какъв флаг беше?
— Датски, доколкото си спомням.
На Грундвиг му идете да извика: „Лъжеш, нещастнико! Отлично знаеш, че капитан Инголф и Фредерик Бьорн са едно и също лице!“, но се въздържа — искаше още малко да го поразпита.
— Искаш да кажеш, че оттогава изобщо не си виждал Фредерик?
— Де да можех да го видя! Ама вие толкова жестоко ме бихте тогава, че дълго време бях между живота и смъртта и се оправих благодарение на денонощните грижи на майка ми. Когато напуснах замъка Розолфс, как можех да намеря момчето, след като изобщо не знаех на кого съм го дал.
— Звучи правдоподобно — тихо вметна Хутор.
— Възможно е — отвърна Грундвиг, — но ако Фредерик е този, който командва кораба „Ралф“, как пък ги е срещнала съдбата? Това именно ми е странното.
Разпитът продължи.
Надод не се страхуваше от смъртта, но предпочиташе да каже цялата истина, само и само да запази зрението си. Защото ослепее ли съвсем, нямаше да е способен да отмъщава по-нататък, а освен това продължаваше да таи надежда, че съмишлениците му скоро ще се притекат на помощ.
Няма да повтаряме онова, което е вече известно на читателя. Ще кажем само, че Надод продължи да прави пълни признания; разказа как „Разбойниците“ планували да нападнат Розолфс, как Хинко искал да се отърве от Бьорнови, как той, Надод, лично успял да привлече на своя страна Инголф, който обаче — това също не пропусна да каже — държал да бъде запазен животът на розолфските владетели.
Последното изпълни сърцето на Грундвиг с огромна радост, защото това оправдаваше поведението на капитан Инголф — в качеството си на офицер от флотата той не е могъл да не изпълни заповед от по-високо място.
Накрая Хутор и Грундвиг с ужас узнаха подробности около злощастната гибел на херцогиня Ексмаут и семейството й. Всички те били хвърлени в морето по заповед на адмирал Ко-лингуд, тъй като той се стремял на всяка цена да наследи титлата и положението на по-големия си брат, съпруг на Леонора.
Как ли биха постъпили Хутор и Грундвиг, ако знаеха, че адмирал Колингуд се е явил с ескадра в Розолфс? Но двамата бяха излезли от замъка много преди пристигането на англичаните. Освен това Бьорнови пък не знаеха, че Колингуд е роден брат на херцог Ексмаут — покойният херцог бил скаран с брат си от много отдавна и в дома му било забранено да се произнася името на адмирала. А Харалд от своя страна не поддържаше никакви отношения с роднините на зет си след трагичната случка и не знаеше, че херцог Ексмаут е наследен от брат си.
Развълнувани от всичко чуто, Грундвиг и Хутор си стиснаха ръце и се заклеха да отмъстят жестоко на всеки, който малко или много е участвал в тази подла и ужасна драма.
XXIII
ПОМОЩ. ХВЪРЛЕН ОТ КУЛАТА. ОБСАДАТА. ОГЪН. БЛАГОДАТНА БУРЯ
Надод свърши своята изповед и изпадна в безкрайно угнетено състояние. Тъкмо се готвеше да поиска от Грундвиг и Хутор да изпълнят обещанието си, когато на вратата силно се почука.
Надод вътрешно изтръпна, но мускул не трепна по лицето му. Кой ли можеше да бъде? Убийците на Гленор? Не, едва ли можеше да се очаква такава дързост от тяхна страна.