В един момент непознатият, сякаш изгарящ от любопитство, издигна фенера си и го доближи до лицето на Инголф. След като разгледа внимателно чертите му, тайнственият непознат продължи надолу по стълбите и замърмори под носа си:
— Да, няма грешка. Грундвиг е прав. Досущ херцогиня Ма-тилда на младини… Интересно как тъй Харалд не го е познал!
Полуспокоен, Инголф на свой ред също огледа стареца. Беше на преклонна възраст, сякаш надживял отреденото му време. Костеливото му мършаво тяло бе загърнато в черна дреха с широки ръкави, стягаща почти до земята. Лицето му като че ли нямаше плът — беше само кожа и кости, с цвета на стара слонова кост; устните му бяха бледи като пергамент, а очите му с угаснал поглед, дълбоко хлътнали в орбитите, му придаваха мъртвешки вид. Едва ли би се намерил по-подходящ жив пример за онагледяване на общоприетото понятие за призрак или привидение. Дори и гласът му беше глух, сякаш идеше от отвъдното. Имаше вид на старец, който бере душа, а всъщност умът му беше съвсем бистър.
След като се озоваха в тайнствените покои, столетникът се обърна към Инголф:
— Тук ще бъдете в пълна безопасност и никой няма да ви безпокои.
Старецът отмести подвижната стена, с която бе замаскирана вратата, и Инголф се закова на място, онемя от разкошната обстановка, разкрила се пред него. Дивани с красива дамаска привлякоха вниманието му; стените бяха облицовани с кожа, великолепният паркет беше покрит с дебел килим; от тавана на сребърен синджир висеше огромен полилей от розов бохемски кристал. До едната стена имаше масивни шкафове от червено дърво, натъпкани с книги с еднакъв формат и подвързия. Върху гръбчето на всяка книга се четеше годината на изданието. Инголф обърна внимание, че те обхващаха времето от 1130 до 1776 година.
След като огледа стаята, Инголф се обърна към стареца, който оставаше загадка за него, и леко се поклони.
— Който и да сте — рече той, — вие спасихте живота ми, без дори да ме познавате. Благодаря ви от цялото си сърце. Ако ми се предостави случай да докажа признателността си, аз ще…
— Без да ви познавам ли? — прекъсна го старецът със задгробния си глас, от който тръпки побиваха човека. — Откъде сте сигурен, че не ви познавам?
— Нима искате да кажете, че ме познавате? — удиви се Инголф.
— Та как няма да ви познавам! — отвърна старецът, без да даде конкретен отговор. — Той се роди пред очите ми, а аз да не го познавам!
Инголф си помисли, че бедният старец е съвсем изкуфял.
— А кой съм тогава според вас? — попита все пак той с ласкава усмивка.
— Сегашното ти име не запомних, макар Грундвиг да ми го каза — отговори старецът, минавайки на „ти“. — За настоящето имам лоша памет и това е обяснимо: аз съм като завършена книга, към която повече не може да се добави нито една страница. Но много добре помня, че когато се роди, те кръстиха Фредерик Бьорн и ти дадоха титлата принц Розолфски като син на херцог.
Иронична усмивка пробягна по устните на Инголф — дожаля му за стареца.
Това не убягна от погледа на събеседника му.
— Вероятно ме мислиш за побъркан или най-малкото за глупак. Не отричай и не се опитвай да се оправдаваш… Няма да ти се обадя. Покажи ми знака си.
Думите поразиха Инголф. Да, това не бяха налудничави приказки.
Старецът отиде до едно чекмедже, извади оттам малък медальон и го подаде на Инголф.
— Знаеш ли коя е тази? — попита го той.
— Това да не би да е майка ми?! — Той грабна миниатюрата и забравил всичко на света, започна да я обсипва с целувки, а по лицето му потекоха сълзи.
Той никога не беше виждал майка си; бяха му казали, че е умряла при раждането му.
— Невероятна прилика — промълви той по едно време. — И щях да си умра, без да видя как е изглеждала. Баща ми нямаше нито един неин портрет. — Той си спомни думите на баща си: „Нямам и никога не съм имал портрет на майка ти.“ А в кабинета му висеше портрет на някаква жена, която прислугата наричаше „господарката“. Странно!
От същото чекмедже старецът извади и един златен печат с ясписова дръжка и пак попита Инголф, докато му го подаваше:
— А това познато ли ти е?
Инголф внимателно разгледа предмета и потърка очи, сякаш да се увери, че не бърка… И пак се вторачи… Ръцете му трепереха, от устните му се отронваха неразбираеми изречения… Халюцинираше ли? Сетне вдигна глава и погледна стареца, чиито очи от време на време просветваха като раздухали въглени, лицето му се озаряваше от едва сдържана усмивка… Изведнъж Инголф прихна да се смее като обезумял.