— Ако не го намеря жив, поне ще открия костите му и ще ги пренеса тук, където да намерят покой сред близките му.
Няколко часа продължи разговорът на двамата. Когато свършиха, слънцето вече се бе издигнало високо на небосвода. Розевел започна да се чуди защо се бави Грундвиг.
— Трябва да са го задържали извънредни обстоятелства — разсъждаваше на глас той. — Сигурно изгаря от нетърпение да изясни недоразумението и не би ми оставил радостния случай аз да те спася. Само те беше зърнал и веднага дотича да ми съобщи предположенията си… Е, ще чакаме. Опасно е да се излиза оттук без него.
XXV
КАКВО СТАВАШЕ В ЗАМЪКА. ПОЯВАТА НА ЙОИЛ. ЙОИЛ ИЗПЪЛНЯВА ПОРЪЧЕНИЕ. ТОЙ НАВРЕМЕ ЗАМЪЛЧАВА. КЛЕТВА ЗА ОТМЪЩЕНИЕ. ФРЕДЕРИК БЬОРН
Да проследим сега какво ставаше в замъка, докато в тайнствените покои Инголф изслушваше трогателната история на стария човек, която щеше да окаже решително влияние върху по-нататъшната му съдба.
Когато английският офицер се върна засрамен и доложи на адмирал Колингуд за изчезването на затворника, всички, които бяха там, единодушно решиха, че бягството е станало с помощта на призрака, витаещ в кулата. Адмиралът се оказа по-голям скептик и предложи да се направи основно претърсване, но всички възразиха срещу това. Дори херцог Харалд решително се противопостави да се прави обиск.
Едмунд и Олаф продължаваха да таят съчувствие към човека, когото бяха спасили от гибел, и много се зарадваха на отказа на баща им да подкрепи адмирала.
— Както обичате, любезни херцоже — рече обиден Колингуд. — В края на краищата работата засяга вашата безопасност. Вие сте свободен да се разпореждате с този негодник както пожелаете. А той едва не ограби замъка ви и за малко да ви предаде в ръцете на заклетите ви врагове.
— Все пак нека бъдем справедливи — отвърна Черния херцог. — За нас Инголф не е вече корсар, а офицер от редовната флота. Той просто изпълнява заповед. Той даде честна дума, че когато е седял на масата ми, още не е знаел, че връчената му заповед се отнася до мен. Затова аз няма да допусна да го обесят. Бьорнови се сражават с враговете си лице в лице. Те са почтени воини, а не доставчици на готов материал за бесилките.
— Чудесно, херцог Харалд. Както разбирам, аз нямам повече работа тук…
Той не се доизказа. Прекъсна го внезапно нахлулата група английски моряци, които влачеха някакъв човек с вързани ръце.
— Пуснете ме, скотове такива! Пуснете ме, чувате ли! — крещеше и се дърпаше вързаният. — Не ме бутайте. Аз сам исках да се срещна с адмирала. При него бях тръгнал!
— Господин адмирал — задъхан обясни един от моряците, — този е един от пиратите на „Ралф“. Ние го заловихме.
— Ти си пират, глупако — озъби се Йоил. — Защо лъжеш, че сте ме хванали!… Много е трудно да ме заловите, след като сам се бях запътил към адмирала, нали?… Победители!… Двадесет на един…
— Е, поне за този обезателно ще заповядам да бъде обесен! — отсече Колингуд. — Няма да допусна да ми убегне!
— Първо, забравяте, че не сте на английска територия — отвърна му Йоил и дръзкият му отговор се понрави на присъстващите норландци. — И второ, след пет минути вие сам горещо ще ме защитавате, господин адмирал. Но преди това наредете да ме отвържат.
— Какво нахалство! — не се въздържа адмиралът.
— Внимавайте, господин Колингуд — не се смути Йоил. — Внимавайте да не се разкайвате за грубия си тон.
— Ама че негодник! Ти май се самозабравяш…
— Идвам при вас от името на най-добрия ви приятел, мистър Пегам — прекъсна го Йоил.
— От Пегам ли? — почти извика адмиралът и побледня.
— Пегам? Кой Пегам? — намеси се Олаф, който не успя да прикрие вълнението си.
Едмунд забеляза смущението на Колингуд и смушка брат си.
— Мълчи! — тихо му рече той. — Чакай да чуем всичко докрай.
— Да! — продължи Йоил. — Вашият приятел Пегам.
— Развържете го! — неочаквано заповяда Колингуд и добави с пресилена усмивка: — Аз не мога да откажа нищо на пратеника на моя приятел Пегам.
— Така си и знаех! — рече Йоил и огледа присъстващите с тържествуващ поглед.
— Значи Пегам ви е приятел? — попита Едмунд, като втренчи леден питащ поглед в Колингуд.
— Какво странно намирате в това? — отвърна адмиралът. — Пегам е мой нотариус и довереник.
Разбира се, казано така, не беше никак странно и все пак защо стана тъй напрегната атмосферата? Отговора знаеха единствено Йоил и Колингуд. Всички имаха чувството, че стаята е изпълнена със запалителен газ и е достатъчна една малка искра, за да избухне.