— Нима… нима сте знаели за това?! — заекна Йоил от почуда.
— С брат ми се бяхме скрили на остров Бадлео… — хълцаше от плач Едмунд. — Но бяхме само двамата и помощникът ни, а насреща си имахме…
— Шестдесет души екипаж — довърши Йоил.
— Татко — рече след малко Едмунд, вече поуспокоен, — даваш ли съгласието си да отмъстим за това злодейство?
— Да! — строго рече старият херцог. — Отмъстете за сестра си, за нещастния й съпруг, за децата й… Отмъстете за общата ни скръб. Това е ваш пръв и най-свещен дълг.
— Както и мой! Ставаме трима — неочаквано добави нечий глас.
Вратата широко се отвори и Инголф влезе и се хвърли в краката на херцога. Той бе слушал целия разговор от стаята на Розевел и въпреки настояванията му да изчака още малко, не издържа и се втурна да разкрие кой е всъщност.
— Инголф?! — извикаха в хор Черния херцог и синовете му, онемели от появата му.
— Няма вече Инголф! — отвърна капитанът. — Пред вас е Фредерик Бьорн, който се връща в родния си дом след двадесетгодишно отсъствие.
— Фредерик?! — промълви старият херцог. — Как тъй Фредерик? Кой рече Фредерик Бьорн? Къде е той?
— Аз съм Фредерик Бьорн — повтори капитанът. — О, татко мой, познай своя роден син! — И казвайки това, той оголи гърди и показа знака си.
Всички впериха очи в неизличимия Бьорнов знак — неопровержимото доказателство.
— Sursum corda! — прочетоха на глас Олаф и Едмунд и едновременно извикаха: — Братко! Братко!
— Прегърни ме, сине мой! — задъхваше се от вълнение херцогът.
При тези думи капитанът толкова се разчувства, че се олюля и едва не припадна, ала Едмунд и Олаф се завтекоха да го подкрепят. Поддържан от две страни от родните си братя, Фредерик Бьорн получи от баща си първата целувка. Сякаш пречистен в бащините си обятия, той изведнъж се почувства освободен от тегнещото над него мрачно минало. Пиратът Инголф и капитан Велзевул престанаха да съществуват. Вместо тях се възроди първородният син на херцог Норланд, Фредерик Бьорн, принц Розолфски.
XXVI
В СТЕПТА. ОБСАДАТА ПРОДЪЛЖАВА. ПРИСТИГАНЕТО НА ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. ХАРАЛД И НАДОД. ОПАСНО ВЕЛИКОДУШИЕ
На другия ден, след като изплашеният от Йоил адмирал Колингуд отплава от фиорда, група от двадесет и пет души начело със самия Харалд тръгна да търси Хутор и Грундвиг.
Надод Червеноокия беше пратил бандити в степта — те междувременно бяха обсадили Сигурдовата кула, където бяха Хутор и Грундвиг — още преди „Ралф“ да пристигне в Розолфс. Целта му беше те да застигнат Олаф и Едмунд и да го избавят от младите Бьорнови, преди да бъде нападнат замъкът. С отстраняването на двамата силни противници Надод очакваше значително да се облекчи в сражението, разчиташе, че дълбоката скръб по загиналите синове ще отслаби стария херцог при защитата на замъка. Надяваше се също бандитите да се натъкнат и на други хора от замъка — Анкастрьом например беше страстен ловец и се движеше с голяма дружина. И това сигурно би станало, ако събитията в замъка не бяха избили от ума на обитателите му всякаква мисъл за развлечения. Разчитайки на благоприятни обстоятелства, Надод беше съставил пъклен план и можеше лесно да го изпълни, защото отлично познаваше местния бит и цялата обстановка.
И затова той каза на Инголф, още преди да слязат от кораба, че няма да го въвлича в самия грабеж на замъка. Беше уверен в успеха си, защото основната работа бе възложил на Торнвалд, който навремето беше овчар на Бьорнови и сам той го бе навел на мисълта за грабежа на замъка. Или, с други думи, Надод разчиташе на розолфци да устроят голям лов и сборният пункт да бъде както винаги в Сигурдовата кула. И почти си представяше как цялата ловна дружина заедно с кучетата ще изчезне безследно в степта, както кораб потъва в морето.
Но както вече стана ясно, такъв случай не му се предостави. След неочакваното пристигане на англичаните всички планове на Надод изглеждаха на път да рухнат. Тъкмо тогава обаче на Хутор и Грундвиг им дойде неблагоразумната мисъл да идат в Сигурдовата кула, с което щяха да привлекат в степта именно хората, чиято гибел желаеше Надод.
Сега въпросът се свеждаше до едно: достатъчно добре ли са запознати с плана на Надод „Разбойниците“, за да действат самостоятелно, след като вождът им е пленен.
Ние оставихме „Разбойниците“ в момента, когато внезапно рукналият дъжд заля горящата им клада. Пропуснахме обаче да кажем, че малко преди бандитите да обсадят кулата, на известно разстояние от нея мина един ловец от замъка, пратен за диви елени. Той забеляза, че там става нещо, и веднага се върна да уведоми херцога. Разбира се, не можа да каже нищо по-точно, съобщи само, че нападателите били въоръжени със саби. И действително Надод не им беше дал никакво огнестрелно оръжие, за да не си позволяват волности, а стриктно да се придържат към плана му за действие.