Харалд откъсна от бележника си един лист, написа бързо нещо и го подаде на Надод.
— Вземи това и си върви. И тръгвай веднага, защото не отговарям за действията на моите хора. Помъчи се да станеш честен човек.
Червеноокия зачете:
До Банкерска къща „Рост и Майер“, Франкфурт. Благоволете да изплатите на приносителя сумата сто хиляди ливри. Незабавно.
Харалд Бьорн
Надод онемя в първия момент, но веднага след това ненавистта му пламна с двойна сила. Той с презрение хвърли бележката и побягна навън.
Хутор се втурна след него, но Харалд го спря:
— Не мърдай оттук! — извика херцогът.
Великанът се спря, изпълнен с нерешителност. За пръв път в живота си той беше готов да изрази негодуванието си, но Харалд го гледаше с хладен, открит поглед и слугата не посмя да направи друго, освен да се подчини. После се приближи до Грундвиг и сърдито измърмори:
— Само да ми падне тоя тип!… Херцогът си е загубил ума. Ще стане нещо, помни ми думата!…
Черния херцог бавно обходи с поглед присъстващите. Ничие лице не изразяваше одобрение, включително и лицата на синовете му.
XXVII
НОВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА НАДОД. СМЪРТТА НА ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. НАШЕСТВИЕТО НА ПЛЪХОВЕТЕ. ОТМЪЩЕНИЕТО НА НАДОД
Край Сигурдовата кула се простираше великолепна местност. Едмунд не искаше да влиза в пререкания с баща си и за да се успокои, бавно се изкачи по стълбата и излезе на върха на кулата, откъдето можете да съзерцава величествения пейзаж.
Отляво блестеше гладката тъмнозелена повърхност на морето — спокойно по това време, а отдясно с преливащите цветове на смарагда се разстилаше тучната равнинна степ. Отгоре синееше необятното небе, което залязващото слънце багреше със златисторозов цвят. На небосвода се открояваше широка небесна дъга, символ на покоя. Единият й край сякаш опираше във високите лапландски ледници, а другият бе потопен в укротения океан, там, където той се сливаше с небето.
Един по един при Едмунд се качиха и останалите; долу останаха единствено Олаф и баща му, който се бе отпуснал в едно кресло и подпрял глава с ръце, бе потънал в мисли. Младият човек също бе на път да се унесе в дрямка.
В този момент нечия сянка затъмни вратата на кулата, готвейки се да прекрачи прага навътре. И ето — някаква фигура със святкащи като на рис очи се появи, приклекна леко и опряна плътно до стената, бавно като див звяр, дебнещ плячката си, се промъкваше все по-навътре в стаята… Внезапно се изправи и…
Надод, подлецо! Какво още ти е нужно?!…
С един скок той се намери до Черния херцог, замахна с брадвата и му разсече главата. Херцогът падна, без дори да издаде звук. Олаф скочи на крака, стреснат и сънен, и се огледа наоколо. Той нямаше време да извика за помощ — строполи се до баща си като бездушна маса. Горе никой не чу нищо.
— Ето ти ги двама! — изръмжа Червеноокия, докато оглеждаше стаята като тигър, облизващ се за още плячка.
След като не намери друга жертва, Надод хвърли окървавената секира на пода, изскочи навън и на бърза ръка отвърза коня на Харалд. Метна се на него и се понесе като вихър в степта.
Тогава от терасата на кулата се чу силен вик. Цялата свита на херцога се спусна презглава по стълбите.
В това време от храстите наизскочиха бандитите, отвързаха конете на розолфци и полетяха да догонят водача си.
Първите слезли от кулата нахълтаха в стаята и нададоха отчаян вик, който болезнено се вряза в сърцата на онези, които ги следваха. Гледката закова всички на място. След малко Едмунд се хвърли върху трупа на баща си и изкрещя:
— Татко! Бедни мой татко!
Грундвиг падна на колене пред тялото на Олаф… Хутор едва сподавяше риданията си. Страшен вид имаше великанът: очите му диво се въртяха на всички страни, готов бе да удуши някого, да го смели на кайма.
В далечината се разнесоха оръдейни гърмежи. Близо пет минути не спряха, ала никой не им обърна внимание.
Грундвиг и другите се опитаха да върнат живота на злощастните жертви, като ги положиха на масата. Никой не подозираше, че над розолфци надвисва страшна беда; неминуема и безвъзвратна гибел ги заплашваше. Но кой ли мислеше за себе си в този момент? Всички оплакваха съдбата на Харалд и Олаф.
Хутор излезе с намерението да се спусне след злодеите, но почти веднага се върна, отпуснал унило глава. От тях нямаше и следа.
Изведнъж друг шум, далечен, неопределен, подобен на тих плясък на вълни, долетя до розолфци. Постепенно шумът се усилваше все повече. Всички наостриха слух. Силен вик раздра тишината: