След като се качи на седлото, тя погледна към Дракула на Бенет със смесица от завист и тревога. В конюшните на баща й се отглеждаха едни от най-добрите коне в Англия, но нищо оттам не можеше да се сравни с черния жребец. Той изглеждаше бърз, неспокоен и съвсем мъничко нервен. Както си представяше самата себе си върху гърба му, така си представяше и как конят ще хвърли Бенет.
— Такъв кон сигурно си има собствено мнение — отбеляза Хана, когато старият коняр се отдръпна.
— Разбира се. — Бенет укроти разтанцувалия се жребец. После, понеже я разбра погрешно, й се усмихна успокоително: — Твоят Кихот е силен, ала е истински джентълмен. Бри често го язди, когато е тук.
Тя само вдигна вежди.
— Благодаря, сър. Много по-спокойно ми става, като знам, че сте ми дали дамски кон.
Стори му се, че долови нотка на сарказъм, но когато я погледна, видя само спокоен поглед и любезна усмивка.
— Мисля да яздим към морето.
— Много ще ми бъде приятно.
Бенет кимна, обърна коня си и пое в лек тръс.
— Удобно ли ти е?
— Да, благодаря. — Хана се включи в спокойния ритъм, като се мъчеше да не копнее за един див галоп. — Много мило от твоя страна, че ме покани. Чувала съм, че сутрешната ти езда е свещена.
Той й се усмихна, доволен, че тя седи правилно и язди уверено.
— Често наистина имам нужда от един час на гърба на коня, за да се почувствам човек. Ала понякога предпочитам да имам компания.
Това напоследък не бе вярно. От освобождаването на Дебок насам имаше чувството, че не може да разпери ръце, без да се удари в стража. И въпреки това нищо. Очите му се замъглиха, и от нетърпение, и от гняв. Бенет искаше Дебок да направи някакъв ход. Мечтаеше си да може да се разправи с него лично и докрай. Инстинктивно докосна с ръка рамото си, където го бе ударил куршумът. Да, мечтаеше.
Изражението му я разтревожи. В погледа му имаше нещо, от което трябваше да внимава и да се пази. Мъжът до нея не беше безгрижният любвеобилен принц, който бе свикнала да очаква. Каквото и да мислеше, то изглежда се предаваше и на коня му, защото Дракула заподскача нервно. Хана видя как лесно овладя Бенет жребеца, само с едно трепване на мускул. Той можеше да е нежен или рязък, мил или груб. Дланите й върху юздите се изпотиха.
— Нещо не е ли наред?
— Какво? — Бенет я погледна. За миг погледът остана в очите му, толкова твърд и мрачен, че я напрягаше. Сетне изчезна и той отново се усмихваше. Тази сутрин нямаше никакъв Дебок, каза си Бенет. Повдигаше му, като си помислеше, че целият му живот и животът на семейството му бе замъглен от едно име. — Не, нищо. Кажи ми какво правиш у дома си, Хана. Не мога да си те представя там.
— Ние живеем спокойно и без много шум в Лондон. Това бе донякъде истина. Тя се зачуди защо помисли, че бе донякъде лъжа. — Аз върша голяма част от работата си вкъщи, затова ми е удобно да живея с баща си и да поддържам къщата.
— Твоята работа — повтори той. — Есетата? — Водеше я по най-лекия път, който не бе много стръмен.
— Да. — Хана отново изпита неудобство. — Надявам се след година или две да са готови за публикуване.
— Бих искал да ги прочета.
Тя му хвърли един изненадан поглед и веднага усети как мускулите й се напрягат. Това нямаше нищо общо със страх. Дори да бе настоял да види работите й, Хана имаше достатъчно неща, които да го задоволят. Не, това не бе страх, а увереност, че ако продължи още дълго да го лъже, ще се почувства физически зле.
— Да, разбира се, но не мисля, че моите писания ще са ги много интересни.
— Грешиш. Ти си ми много интересна.
Тя сведе поглед, ала не от свенливост, както помисли Бенет. Отново от срам.
— Тук е прекрасно — успя да прошепне Хана след малко. — Често ли яздиш по този път?
Не искаше да го допусне прекалено близо. Той преглътна чувството на безсилие и си напомни, че не трябва да бърза.
— Не, всъщност отдавна не съм яздил тук. — Когато стигнаха до върха на хълма, Бенет спря. Нейният кон с удоволствие се зае с тревата край пътя, а Дракула кипеше от енергия. Струваше й се, че усеща у Бенет същото нетърпение. — Малко разстояние променя нещата — промълви той.
Тя проследи погледа му към палата. Оттук приличаше на красива детска играчка, на великолепна куклена къщичка, която детето може да намери край елхата на Коледа. На изток бе морето, още скрито от погледа от скалите и дърветата. Едва се чуваше. И то като двореца не изглеждаше съвсем истинско.
— Толкова ли много имаш нужда да се махнеш оттам? — попита тихо Хана.
— Понякога. — Вече не го изненадваше, че тя разчита настроенията му. С ръка на юздите укроти жребеца и продължи да гледа към дома си. — Прекарах известно време в Оксфорд и по море. Когато ме нямаше, Кордина толкова ми липсваше, че чак ме болеше. През последните шест месеца или година се чувствам неспокоен, сякаш непрекъснато чакам нещо да се случи.