Значи Дебок не бе на суша във вилата, която предполагаха. Беше на море, освен ако лодката не направеше внезапен рязък завой. Не, сега нямаше да има никаква подкрепа. Хана отново пое дълбоко въздух и се загледа във водата зад тях. И без това предпочиташе да работи сама.
Тази нощ щеше да се срещне с Дебок. Усещаше го. Пулсът й беше бавен и равномерен, дишането й спокойно. Пръските, които вдигаше моторницата, гъделичкаха лицето й, но изражението й оставаше безизразно. Не можеше да си позволи да покаже нервност, доколкото я имаше. Среднощното й пътешествие по Средиземно море я приближаваше към целта, за която работеше от малко повече от двадесет и четири месеца.
В нея се надигаше не страх, а вълнение. Дори това трябваше да бъде овладяно. Всичко, което караше пулса й да бие прекалено бързо или я изкушаваше да стигне прекалено далеч в мислите си, бе опасно. Тя не можеше да направи грешка. През последните две години си бе проправяла път в организацията на Дебок, разчитайки основно на собствените си умения. С подкрепата на МОС бе довела докрай няколко дела. Продадено оръжие, освободени диаманти, доставени наркотици.
Целта оправдава средствата.
Стъпала, помисли Хана. Ако можеше да продължи да изкачва стълбата, не след дълго империята на злото на Дебок щеше да се стовари върху собствената му глава.
Най-трудната стъпка бе да направи доверения Буфе да изглежда некадърен. Първият помощник на Дебок не бе глупак и бяха нужни доста хитрост и известен риск, за да се провалят няколко от задачите му през последните няколко месеца, без да се насочи подозрението към самата нея. Най-голямата бе оръжейната му сделка с една терористична група, известна с липсата си на търпение.
Бе много деликатна работа, ала моментът бе избран идеално. Хана успя да направи да изглежда така, сякаш Буфе почти бе опропастил сделката, преди тя да се намеси и да оправи нещата.
Терористите получиха своето оръжие — Хана трябваше да остави МОС да се оправя с това. А Дебок получи своите пет милиона франка. Нейно щеше да е удоволствието да се оправи с това. И то скоро.
Видя изящната бяла яхта, закотвена царствено в тъмната вода. Изпълни я трепетно очакване. Мъжът, който я бе посрещнал, даде сигнал с електрически фенер от щурвала. От яхтата отговориха също с просветване. Моторът бе изключен и те в пълна тишина се плъзнаха край яхтата.
Хана посегна към стълбата и усети, че металът бе твърд и студен. Знаеше, че и тя ще бъде такава. Без да се обръща назад, се заизкачва към неизвестността.
— Лейди Хана.
Чакаше я висок тъмнокож мъж, който хвана ръката й и се поклони над нея. Тя го позна от последния си инструктаж, макар че във всички случаи би определила акцента му като ямайски. Рикардо Бейтмън, двадесет и шестгодишен островитянин, с диплома по медицина от престижен университет. Той все още използваше скалпел, но предпочиташе да се упражнява с него върху здрави хора. И без упойка.
Бе станал любимец на Дебок.
— Аз съм Рикардо. — Младото му гладко лице се разтегна в усмивка. — Добре дошла на „Непобедими“.
— Благодаря, Рикардо. — Тя се огледа непринудено и забеляза на борда още петима мъже и една жена. Мъжете бяха облечени с тъмни костюми и носеха картечници. Жената бе със саронг върху бикините и изглеждаше отегчена. — Може ли нещо за пиене?
— Разбира се. — Очите му, забеляза Хана, бяха светли, почти прозрачно зелени, и сякаш никога не мигаха. Гласът му се лееше като гъста сметана върху горещо кафе. — Ала първо извинете нашите мерки за сигурност. Чантата ви, ако обичате.
Тя вдигна вежди и срещна спокойно погледа му.
— Разчитам на вас всичко в нея да ми бъде върнато.
— Имате думата ми. — Рикардо се поклони и взе чантата. — А сега, моля идете с Кармин да ви покаже каютата ви. Може би ще пожелаете да се освежите, след като тя се увери, че никой не ви е лепнал някакви електронни устройства.
Обиск до голо, помисли Хана примирено.
— На мен никой нищо не ми лепва, Рикардо. Но уважавам предпазливите хора. — Тръгна към Кармин, сякаш отиваше на чай.
Малко по-късно Рикардо остави черната чанта от алигатор върху блестящото махагоново бюро.
— Кармин я преглежда. Има малокалибрен пистолет, паспорт, около три хиляди франка и някои козметики. Има и един плик, запечатан.
— Благодаря, Рикардо. — Гласът бе дълбок, със следи от френски. — Може да ми я доведеш след десет минути. След това никой да не ни безпокои.
— Да, господине.
— Рикардо, твоите впечатления?
— Доста хубава, повече, отколкото на снимката. И си я бива, много си я бива. Ръката й беше студена и твърда.