Пиесата бе точно каквато Ив бе мечтала да се получи, макар Хана да се съмняваше, че някой в кралската ложа бе насочил цялото си внимание към драмата и патоса на сцената. Тя често хвърляше по някой поглед на Бенет и го виждаше как оглежда публиката.
Дебок не бе там. Хана не бе и очаквала да бъде. Каквото и да се случеше, когато и да се случеше, той щеше да е далеч оттук и да има алиби, непоклатимо като кординска скала.
Значи оставаше да чакат. И да гледат.
Когато лампите светнаха за антракта, Хана почти усети как Ив се отпусна. Фалшива тревога? Не. Макар да предпочиташе Ив да мисли така, тя самата знаеше, че тревогата не бе фалшива. Усещаше един сърбеж между плешките си, смътен, ала неспиращ. Някои наричаха това шесто чувство, други инстинкт. Хана бе в играта достатъчно отдавна, за да знае кога да чака и кога не.
— Искаш ли нещо за пиене?
Тя се обърна към Бенет, готова да откаже. Поради лични причини й се искаше да й е под ръка.
— Да — чу се да казва, като знаеше, че това ще е поредната лъжа. — С удоволствие бих изпила нещо студено.
В момента, в който той минаваше през вратата зад тях, Хана се наведе към Рийв:
— Ще поогледам наоколо.
— Аз не бих се отдалечавал… Имам усещане. — При него това бе в кръвта му. Не пускаше Габриела да се отдели на повече от една ръка разстояние.
— Аз също. Дебок спомена нещо в смисъл, че трябва да стоя сред публиката. Ще се разходя зад сцената.
Той понечи да възрази, но Габриела го хвана за ръката и даде на Хана няколкото секунди, които й трябваха, за да се измъкне. Тръгна към дамската тоалетна, докато бе сигурна, че никой не я гледа. С лекотата на дългия опит се шмугна в едно стълбище и се спусна надолу. Погледна часовника си. Имаше десет минути, преди да забележат отсъствието й.
Зад кулисите се сменяха костюми, нервите бяха опънати. Повечето от актьорите бяха прекалено развълнувани, за да й обърнат внимание. Нямаше нищо не на място. Нищо не в нужния момент. И въпреки това сърбежът между плешките не преставаше.
Вратата на гримьорната на Шантел бе полуотворена. Актрисата зърна Хана, поколеба се и я извика:
— Лейди Хана!
Хана не виждаше да има избор, затова застана на прага.
— Госпожице О’Хърли, Нейно височество не може да слезе, ала трябва да знаете, че е възхитена от вашето изпълнение.
— Благодаря ви. — Шантел остави молива за очи. — А какво мислите вие за пиесата?
— Завладяваща е. А вашата интерпретация на Джулия е покъртителна.
Шантел кимна и се приближи към нея. Силният сценичен грим я правеше само още по-екзотична.
— Знаете ли, аз съм родена в шоу бизнеса. Той ми е в кръвта, ако разбирате за какво говоря. И винаги съм мислила, че един заклет актьор лесно разпознава друг.
Хана срещна очите й много спокойно, почти с усмивка.
— Предполагам, че е така.
— Може би затова, макар още да не съм сигурна дали ви харесвам, знам, че не ви вярвам. — Шантел намести маншета на роклята, която щеше да носи през следващото действие. — Винаги много съм харесвала Бенет. Жена като мен има малко мъже, които може да нарече истински приятели.
Имаше нещо силно, нещо искрено в жената срещу нея. Хана й даде толкова, колкото можеше:
— Мога да ви кажа, че Бенет е много симпатичен мъж и аз много държа на него.
Шантел за момент замълча, като обмисляше, претегляше.
— Не знам защо, но ви вярвам — рече накрая и поклати глава. — Не мога да си представя защо играете ролята на Джейн Еър, ала сигурно си имате причини.
— По местата, госпожице О’Хърли.
Шантел се обърна да хвърли един последен поглед към голямото огледало. Вдигна брадичката си под различен ъгъл и се превърна в Джулия. Гласът й стана едва доловимо провлачен, ехо от американския юг. Тя се обърна да мине покрай Хана.
— Скъпа — произнесе с гласа на героинята си, — трябва да знаете, че бежовото е възможно най-лошият цвят за вас. — Намигна й и тръгна към сцената.
Хана въздъхна дълбоко. Не бе видяла нищо, което да не бе наред, никой, на когото мястото да не бе тук, и бе научила един урок. Прикритието й не бе толкова сигурно, колкото винаги бе смятала.
Тръгна обратно по коридора, зави по стълбите и пое нагоре. Чу ръкоплясканията при вдигането на завесата. След това се разнесе далечен звук, тътен и бумтеж от взрив. Светлините изгаснаха.
Театърът потъна в тъмнина. Разнесоха се викове. Оттам предупредителният тътен не можеше да се чуе. Охраната затвори като с клин кралската ложа и извади оръжия.
— Останете където сте — нареди Рийв и бързо и успокоително стисна ръката на Габриела. — Двама от вас да дойдат с мен. — Излезе във фоайето с двама от охраната. — Трябва ни светлина. — Изруга и извади от джоба си фенерче. — Някой трябва да отиде да успокои публиката да не се паникьоса. — Докато палеше фенерчето, от високоговорителите се разнесе гласът на Шантел, спокоен и ясен: