— Дами и господа, моля останете по местата си. Изглежда имаме някои трудности с осветлението. Ако искате да се възползвате от възможността да опознаете по-добре съседа си…
— Добро момиче — измърмори Рийв, като чу нервните смехове. — Да вървим долу при главния шалтер.
Хана не се бе върнала. Тези думи отекваха отново и отново в съзнанието на Бенет, докато слушаше как Александър шепне успокоително на Ив. Тя бе някъде навън, някъде там в тъмното. Без да се колебае, тръгна към вратата.
— Ваше Височество. — Към него се наведе неясната фигура на един от охранителите. — Моля, останете на мястото си.
— Пусни ме да мина.
— Бенет. — Гласът на баща му проряза тъмнината. — Седни, моля те. След малко всичко ще свърши.
— Хана я няма.
За миг настъпи мълчание.
— Рийв ще се оправи с това.
Имаше задължение и имаше чест, които никога не бе поставял под съмнение. Сега имаше любов. Бенет си проби път през вратата и тръгна да я търси.
Хана спря на стълбите с пистолет в ръка. Не мърдаше, почти не дишаше и обмисляше дали да се качи горе да провери какво става с кралското семейство, или да слезе долу да провери захранването. Ако имаше една бомба, спокойно можеше да има още една.
Разумът й казваше, че Бисетови бяха добре охранявани и нейната работа бе да намери източника на проблема.
Сърцето й искаше единствено да види дали Бенет бе добре и в безопасност. Тя последва сърцето си и тръгна нагоре по стълбите. Не бе изкачила и три стъпала, когато чу как на долната площадка се затваря врата.
С пръст на спусъка вдигна дулото на пистолета и тръгна отново надолу. Видя светлината на фенерче, преди да бе чула стъпките. Предпазливи стъпки. Тихи. Хана се сля като сянка с ъгъла и зачака.
Позна го от музея. Сега бе облечен с тъмносинята униформа на работник по поддръжката и носеше малко сандъче за инструменти. Тя почти кимна одобрително. Всеки, който го видеше, щеше да приеме, че го бяха изпратили да провери какво не бе наред и да го оправи. Лъчът се плъзна покрай върховете на пръстите й. Хана пристъпи напред и притисна пистолета към реброто му.
— Спокойно — прошепна полугласно. — Извинявам се, че ви посрещам по този начин, но не исках да ми направите дупка в главата, преди да ме познаете.
— Мадмоазел. — Тя чу едва сдържания гняв в гласа му. Никой мъж не обича да бъде хванат неподготвен. — Казаха ми, че тази вечер няма да ми се пречкате.
Хана отдръпна пистолета, ала продължи да го държи здраво.
— Предпочитам лично да виждам какво става. Ефектно объркване — похвали го тя. — Има ли други планове за вечерта? — Бе готов да убива, беше сигурна. Но дали имаше оръжие? Знаеше, че ако го задържи прекалено дълго или го притисне прекалено силно, ще застраши прикритието си.
— Само ако се появи възможност. Ще ме извините ли?
— Разбира се. — Единствената й мисъл сега бе само да го види как излиза от театъра, преди да се бе появила възможност. Театърът бе претъпкан с хора, кралското семейство бе тук. Сега не бе време за сблъсък. — Мога ли да ви помогна да излезете дискретно?
— Това е подготвено.
— Много добре. Кажете на нашия работодател, че аз няма да съм толкова ефектна, ала ще бъда ефективна. — Обърна се към стълбите и в този момент чу да се отваря врата.
— Хана?
Като чу гласа на Бенет, кръвта й се смръзна. Мъжът до нея направи някакво движение и тя рязко го хвана за рамото. Без да го бе погледнала, разбра, че бе посегнал към пистолета си.
— Не ставайте глупак — изсъска Хана. — На тази светлина като нищо ще пропуснете и ще провалите всичко. Изключете този фенер и ме оставете да се оправя. — Усети съпротивата му, но се обърна бързо и тръгна нагоре по стълбите. — Бенет!
Нямаше нужда да имитира страх в гласа си. Той бе само сянка в рамката на вратата, ала тя обви ръце около него и тялото й закри неговото.
— Какво правиш тук?
— Загубих се, когато лампите угаснаха.
— За Бога, Хана, как успя да слезеш чак тук?
— Аз… И аз се чудя. Да се връщаме, моля те.
— Можеше да си счупиш врата по тези стълби. — Бенет я раздруса леко, потегли я назад и тя се премести, за да го закрие по-добре.
— Целуни ме — заповяда шепнешком.
Почти развеселен сега, след като я бе намерил жива и здрава, той вдигна брадичката й. В полумрака виждаше само бегло контура на лицето й и блестящите й очи.
— Щом настояваш.
Докато затваряше устни върху нейните, Хана стисна дръжката на вратата зад него, готова да го избута навън.